Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 71

Уредникът на възпоменателния музей в Дран си беше уморен мъж на средна възраст. Казваше се Менецки. Чакаше ни пред самия музей, който можеше да се посети единствено с предварително запазен час. Влязохме в малка непретенциозна стая и се загледахме в снимките, статиите и картите. Зад стъклена витрина бяха изложени няколко жълти звезди. За пръв път ги виждах на живо. Бях впечатлена и потресена.

Лагерът не се бе променил особено през последните шейсет години. Огромната циментова конструкция имаше формата на подкова. Построена в края на трийсетте като модерен жилищен комплекс, през 1941 г. тя била превърната в лагер за депортиране на евреи по време на режима „Виши“. Сега там живееха четиристотин семейства в малки апартаменти. Първите обитатели се нанесли през 1947 г. Дранси предлагаше най-ниските наеми в района.

Попитах мрачния мосю Менецки дали хората, населяващи Сите дьо ла Мюет — името на мястото, което по ирония на съдбата означаваше „Градът на нямата“ — знаят къде всъщност живеят. Той поклати глава. Повечето хора тук били млади. Според него те не се интересували от това. На въпроса дали музеят има много посетители, Менецки отвърна, че училищата често пращали цели класове. Понякога минавали и туристи. Разлистихме книгата за гости. „На майка ми Полет. Обичам те и никога няма да те забравя. Всяка година ще идвам тук, за да си спомням за теб. През 1944 г. ти си заминала от Дранси за Аушвиц, откъдето не си се завърнала. Твоята дъщеря Даниел.“ В очите ми напираха сълзи.

После уредникът ни заведе до вагона за добитък, който се намираше в средата на моравата, точно пред музея. Беше заключен, но Менецки имаше ключ. Гийом ми помогна да се кача вътре. Двамата застанахме в малкото голо пространство. Опитах да си представя вагона, претъпкан с притиснати един до друг пътници — малки деца, възрастни хора, родители на средна възраст и младежи, — извозвани към смъртта. Гийом пребледня. По-късно призна, че преди не е влизал във вагона. Не събрал смелост. Попитах го дали е добре. Той кимна, но си личеше колко е тъжен.

Докато се отдалечавах от сградата, пъхнала под мишница различни брошури и книги от музея, не можех да прогоня от съзнанието си случилото се в Дранси. Жестокостта в онези страшни години. Безкрайните вагони с евреи, изпратени в Полша.

Не преставах да мисля за четирите хиляди деца от „Вел’д’Ив“, пристигнали тук без родителите си през лятото на 1942 г. Мръсни, болни, умиращи от глад. Дали Сара все пак е била сред тях? Дали бе заминала за Аушвиц, самотна и уплашена, във вагон, пълен с непознати?

Бамбър ме чакаше пред редакцията. След като остави фотографското си оборудване отзад, той намести дългото си тяло на предната седалка. Отвратителната нощ, която бях преживяла, бе оставила следи по лицето ми. Разговорът с Бертран бе продължил до малките часове. По време на него той бе станал още по-непреклонен. Не, не искал да задържим бебето. Дори не бивало да говорим за човешко същество на този етап. Плодът бил съвсем малък, нищожен. И той не го желаел. Не можел да се справи с подобно нещо. Гласът му стана някак приглушен. Лицето му изглеждаше измъчено и остаряло. В какво се бе превърнал моят безгрижен, самоуверен съпруг? Наблюдавах го с нескрита изненада. Бертран добави с дрезгав глас, че ако реша да родя детето, това ще е краят.