Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 70

— Отведоха детето на сигурна смърт — прошепна тя. — Нямам представа кога или как ще умре, но знам, че така ще стане. Войниците не искаха да ни чуят. Очаквахме да се напият, но те останаха трезви. Решиха да не се занимават с нас, но взеха Рашел.

Сълзите се стичаха по сбръчканото лице на Жьонвиев. Тя поклати отчаяно глава, хвана ръката на Жюл и се вкопчи в нея.

— Господи, накъде отива тази страна?

После повика Сирка и сложи грубата си длан върху ръката й. Те ме спасиха, помисли си момичето. Спасиха живота ми. Може би някой като тях се е погрижил за Мишел, папа и маман. Може би има надежда.

— Мъничката ми Сирка! — въздъхна Жьонвиев и стисна пръстите й. — Ти беше толкова смела.

Момичето се усмихна. Красивата безстрашна усмивка трогна възрастните хора.

— Моля ви — заяви тя, — не ме наричайте Сирка. Това е бебешкото ми име.

— А как да те наричаме? — попита Жюл.

Момичето изправи рамене и вдигна брадичката си.

— Казвам се Сара Старжински.

На връщане от апартамента, където бях проверила как върви ремонтът с Антоан, реших да се отбия на улица „Бретан“. Гаражът още се намираше на същия адрес. Една табела напомняше на минувачите, че еврейските семейства от Трети арондисман са били събрани тук на 16 юли 1942 г., преди да бъдат отведени във „Вел’д’Ив“ и депортирани в лагерите на смъртта. Именно на това място бе започнало дългото пътуване на Сара. Но къде бе свършило?

Спрях отпред и сякаш престанах да чувам и виждам уличното движение. Представих си как Сара и родителите й се задават от улица „Сентонж“ в онази гореща юлска утрин. Видях всичко. Видях как полицаите ги блъскат към гаража, пред който стоях сега. Видях красивото лице на момичето, недоумението и страха. Права коса, привързана с панделка, големи тюркоазени очи. Сара Старжински. Дали още беше жива? Днес би била на седемдесет. Не, не можеше да е жива, бе заминала заедно с останалите деца от „Вел’д’Ив“. Никога не се бе завърнала от Аушвиц. За миг бе станала просто шепа пепел.

Напуснах улица „Бретан“ и се върнах в колата. Типично по американски, така и не се научих да управлявам автомобил с ръчни скорости. Карах малка японска кола автоматик, на която Бертран се присмиваше. Рядко я използвах, за да се придвижвам из Париж. Автобусите и метрото ми вършеха работа. Затова не се нуждаех от кола в града — друг повод за подигравка от страна на Бертран.

Този следобед двамата с Бамбър трябваше да посетим Бон-ла-Роланд. Намираше се на един час път от Париж. Същата сутрин бях отишла в Дранси с Гийом. Лагерът бе разположен съвсем близо до столицата, между сивите западнали предградия Бобини и Пантен. По време на войната над шейсет влака бяха заминали от Дранси — сърцето на френската железопътна мрежа — към Полша. Преди да подминем огромния модерен паметник, построен на мястото, не бях осъзнала, че лагерът е обитаем. Наоколо се разхождаха жени с колички, кучета и викащи деца. Завеси се вееха на вятъра, цветя украсяваха первазите. Бях изумена. Не можех да повярвам, че някой живее между тези стени. Попитах Гийом дали е знаел за това. Той кимна. По изражението му личеше, че е потресен от гледката. Цялото му семейство бе депортирано от този лагер. За него не беше лесно да дойде тук. Но той бе настоял да ме придружи.