Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 69

Не, не биваше да я намира! Струваше й се нечестно и жестоко. Вече бяха заловили бедната Рашел. Не им ли беше достатъчно? Къде я бяха завели? Може би навън, в камиона на войниците? Дали бе припаднала? Къде искаха да я откарат? В болница ли? Или обратно в лагера? Кръвожадни чудовища. Чудовища! Мразеше ги. Заслужаваха да умрат. До един. Копелета. Момичето повтаряше мислено всички лоши думи, които майка й бе забранила да използва. Мръсни, гадни копелета. Викаше наум, крещеше безгласно с всичка сила. Стисна очи, за да прогони оранжевия сноп светлина, който идваше все по-близо и вече пълзеше по горната част на чувалите. Нямаше да я намери. Никога. Копелета. Мръсни копелета.

Тя отново чу откъм кухнята гласа на Жюл.

— Никой не се крие в мазето, лейтенант. Детето беше само. Едва се държеше на краката си. Трябваше да се погрижим за него.

Думите на лейтенанта отекнаха в ушите на момичето.

— Просто проверяваме. Първо ще огледаме долу, а после ще ви заведем в комендантството.

Тя се опитваше да не мърда и да не диша, докато фенерът шареше над главата й.

— В комендантството ли? — попита ужасено Жюл. — Но защо?

Лаконичен смях.

— Криете еврейче в къщата си и питате защо?

След това долетя гласът на Жьонвиев. Беше изненадващо спокойна. Като че ли бе спряла да плаче.

— Видяхте, че не я крием. Просто искахме да й помогнем да оздравее. Нищо повече. Не знаехме името й. Тя не можеше да говори.

— Да — добави Жюл. — Дори повикахме лекар. Изобщо не сме я крили.

Последва мълчание. Лейтенантът се прокашля.

— Същото каза и Гиймен, че не я криете. Добрият хер доктор го потвърди.

Момичето усети как войникът размества картофите над главата й. Остана неподвижна като статуя, затаила дъх. Нещо я загъделичка по носа. Едва се сдържаше да не кихне.

Отново чу гласа на Жьонвиев — спокоен, ведър, почти решителен. Досега не бе говорила така.

— Искате ли малко вино, господа?

Картофите спряха да се движат.

На горния етаж лейтенантът се засмя силно.

— Вино? Защо не! Jawohl!

— А пастет? — предложи Жьонвиев със същия звънлив глас.

По стълбата отекнаха стъпки и вратата на мазето се затръшна. Момичето се разплака от облекчение. Колко дълго пируваха мъжете горе? Чашите дрънчаха, краката им тропаха по пода, веселият им смях изпълваше къщата. Стори й се безкрайно. Виковете на лейтенанта ставаха все по-оживени. Някой се оригна силно. Гласовете на домакините не се чуваха. Дали още бяха там? Какво се случваше? Момичето копнееше да разбере, но знаеше, че не трябва да напуска скривалището, докато Жюл и Жьонвиев не й дадат знак. Крайниците й бяха изтръпнали, но не смееше да помръдне.

Най-после къщата утихна. Кучето излая веднъж и замлъкна. Момичето се вслуша в тишината. Нима германците бяха отвели Жюл и съпругата му? Самичка ли беше? В следващия миг до нея достигна сподавен плач. Вратата на мазето изскърца.

— Сирка! Сирка! — извика Жюл.

Когато се изправи отново, беше толкова скована, че запристъпва едва-едва. Очите й бяха зачервени от пръстта по картофите, а бузите й изглеждаха влажни и мръсни. Жьонвиев плачеше неудържимо в кухнята, заровила лице в дланите си. Жюл се опитваше да я успокои. Момичето ги загледа безпомощно. Възрастната жена вдигна очи. Лицето й беше съсухрено и старо.