Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 68

Когато се стъмни, Жюл и Жьонвиев седнаха пред камината. Като че ли се бяха успокоили. Тя обаче забеляза, че ръцете на жената треперят. Пребледнели, двамата не откъсваха очи от часовника.

В даден момент Жюл се обърна към момичето с тих глас. Помоли я да се върне обратно в мазето. Долу имало големи чували с картофи. Тя трябвало да се мушне между тях и да се скрие добре. Разбирала ли? Било много важно. Ако някой слезел в мазето, не бивало да я вижда.

Изведнъж момичето застина на място и възкликна:

— Германците идват!

Преди Жюл и Жьонвиев да успеят да реагират, кучето навън залая. Всички скочиха на крака. Жюл й даде знак, сочейки капака на пода. Тя веднага се подчини и се спусна по стълбата в тъмното влажно мазе. В мрака не различаваше нищо, но намери опипом картофите в дъното. Огромни чували от зебло бяха струпани един върху друг. Разбута ги и се мушна между тях. От разместването един от по-високите чували се отвори и картофите се изсипаха шумно отгоре й. Тя се сниши още повече и припряно ги нареди върху главата и раменете си.

После долови стъпките. Силни и ритмични. Веднъж бе чула такива в Париж, дълго след вечерния час. Знаеше какво означават. Тогава бе надникнала през прозореца и бе видяла мъжете, които маршируваха по слабо осветената улица. Помнеше техните кръгли каски и резките им еднакви крачки.

Към къщата маршируваха войници. Сигурно бяха десетина. След малко чу заглушен от разстоянието, но все пак различим мъжки глас. Говореше на немски.

Германците бяха тук. Щяха да отведат нея и Рашел. От страх тя се подмокри.

Мъжете крачеха точно над главата й. Тя не разбираше забързания им говор. В следващия миг Жюл каза:

— Да, лейтенант. В къщата има болно дете.

— Болно арийско дете? — попита на френски гърлен глас. Глас на чужденец.

— Болно дете, лейтенант.

— Къде е?

— Горе — отвърна отчаяно Жюл.

Къщата се разтресе от тежките стъпки. Тя долови немощния писък на Рашел. Германците сигурно я вдигаха от леглото. Рашел само стенеше. Беше твърде изтощена, за да се защити.

Момичето запуши ушите си. Не искаше да слуша. Не можеше. Почувства някакво странно успокоение в тишината, която сама бе създала около себе си.

Докато седеше, свита на кълбо, забеляза през пролуките между чувалите слаба светлина. Някой бе отворил капака към мазето. По стълбата отекнаха стъпки. Момичето свали ръце от ушите си.

— Долу няма никого — заяви Жюл. — Беше самичка. Намерихме я в кучешката колиба.

Жьонвиев шумно се изсекна. После каза с тъжен, уморен глас:

— Моля ви, не я отвеждайте! Много е болна!

Гърленият отговор прозвуча иронично.

— Това дете е еврейче, мадам. Сигурно е избягало от близките лагери. Няма причина да остане във вашия дом.

Момичето наблюдаваше как оранжевият лъч на фенера пропълзява по стените на мазето и се приближава към нея. После забеляза с ужас огромната черна сянка на войник, сякаш изскочила от някой комикс. Беше дошъл за нея. Щеше да я хване. Тя затаи дъх. Имаше усещането, че сърцето й е спряло.