Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 67

Той се втренчи в снимката на красивото усмихнато момиче.

— Надявам се. Вече научихте каквото искахте. Сега знаете кой е живял във вашия апартамент.

— Да — отвърнах. — Благодаря ви. Но все още се чудя как близките на съпруга ми са могли да живеят там след ареста на семейство Старжински. Не разбирам.

— Не бива да ги съдите прекалено строго — каза Франк Леви. — Доста парижани действително са се отнесли с безразличие към този проблем. Не забравяйте обаче, че градът е бил под окупация. Хората са се страхували за живота си. Времената са били много различни.

Когато напуснах кабинета на Франк Леви, изведнъж се почувствах ужасно ранима. В очите ми напираха сълзи. Денят беше изтощителен. Светът ме притискаше от всички страни. Бертран. Бебето. Непосилното решение, което трябваше да взема. Разговорът, който предстоеше вечерта.

Измъчваше ме и мистерията около апартамента на улица „Сентонж“. Семейство Тезак бе живяло там съвсем нормално след ареста на Старжински. Маме и Едуар не искаха да обсъждат този въпрос. Защо? Какво се бе случило? Какво криеха от мен?

Докато вървях към улица „Марбьоф“, усетих, че съм изправена пред нещо огромно, с което не можех да се справя.

По-късно се срещнах с Гийом в кафене „Селект“. Седнахме на бара, далеч от шумната тераса. Той носеше няколко книги. Именно тях не бях успяла да намеря. Зарадвах се. Особено на едната, разказваща за лагерите в Лоаре. Благодарих му сърдечно.

Не смятах да споменавам за последните си разкрития, но в даден момент се изпуснах. Гийом попиваше внимателно всяка дума. Когато свърших, той заяви, че баба му е разказвала за еврейски апартаменти, разграбени точно след арестите. Други били запечатани от полицията. Но и те споделили същата съдба месеци или години по-късно, когато станало ясно, че обитателите им няма да се върнат. Според бабата на Гийом полицаите работели в тясно сътрудничество с портиерките на сградите, които бързо успявали да намерят нови наематели. Може би семейството на Бертран се бе сдобило с жилището точно така.

— Защо придаваш такова значение на това, Джулия? — попита накрая Гийом.

— Искам да знам какво е станало с момиченцето.

Той ме погледна с тъмните си изпитателни очи.

— Добре. Но внимавай, когато разпитваш близките на съпругата.

— Определено крият нещо. Трябва да разбера какво.

— Внимавай, Джулия — повтори той. Усмихна се, но лицето му остана сериозно. — Играеш си с кутията на Пандора. Понякога е по-добре да не я отваряш. Невинаги е хубаво да научиш истината.

Франк Леви бе казал нещо подобно тази сутрин.

От десет минути Жюл и Жьонвиев обикаляха из къщата като обезумели. Не говореха, а само кършеха ръце. Изглеждаха силно разтревожени. Помъчиха се да вдигнат Рашел и да я занесат на долния етаж, но тя беше твърде немощна. Накрая решиха да я оставят в леглото. Жюл безуспешно се мъчеше да утеши съпругата си, която рухваше на канапето или на някой стол и започваше да плаче.

Момичето ги следваше като нетърпеливо кученце. Те пренебрегваха въпросите й. Жюл непрекъснато гледаше към вратата и надничаше през прозорците. Сърцето й пак се разтуптя тревожно.