Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 63
Татяна дьо Роне
— Мадам, ще ми помогнете ли да се върна в Париж?
Старицата подскочи и се обърна към нея.
— Искаш да отидеш в Париж ли, съкровище?
Момичето се разтресе от главата до петите. Жьонвиев я погледна угрижено. Остави прането и избърса ръцете си в една кърпа.
— Какво има, Сирка?
Устните на момичето затрепериха.
— Малкото ми братче Мишел… Още е в апартамента. В Париж. Заключих го в един шкаф, в специалното ни скривалище. Седи там от деня, в който полицаите дойдоха да ни вземат. Мислех, че ще е на сигурно място. Обещах му да се върна и да го спася.
Жьонвиев се втренчи тревожно в нея. Опита се да я успокои, като сложи ръцете си върху тесните й кльощави рамене.
— Сирка, братчето ти откога е в шкафа?
— Не знам — прошепна момичето. — Не помня. Не помня!
Изведнъж последната искрица надежда, която таеше, изчезна. В очите на старата жена прочете онова, от което се страхуваше най-много. Мишел беше мъртъв. Знаеше го. Всичко бе свършило. Тя се бе забавила твърде дълго. Момченцето бе умряло съвсем само в мрака, без храна и вода, единствено с плюшеното мече и книгата с приказки. Беше й се доверило. Беше я чакало. Навярно бе викало името й, отново и отново. „Сирка, къде си? Къде си?“ Едва бе навършило четири години, а сега беше мъртво. Заради нея. Ако не го бе заключила в шкафа, можеха да бъдат заедно в този момент. Обвиняваше се, че не го е пазила достатъчно добре, че не го е довела тук, на сигурно място. Всичко бе станало заради нея. Абсолютно всичко.
Тя се свлече на земята напълно съкрушена. Обзе я безкрайно отчаяние. Никога досега в краткия си живот не бе изпитвала толкова силна болка. Жьонвиев я притисна към себе си и я погали по голата глава. Зашепна й успокоителни думи. Накрая момичето се предаде. Отпусна се напълно в топлата прегръдка на старицата. После усети сладката мекота на матрака и чистите чаршафи, които я обгръщаха. Потъна в странен, тревожен сън.
Събуди се рано. Чувстваше се изгубена и объркана. Не помнеше къде се намира. Спането в истинско легло й се бе сторило необичайно след всички нощи, прекарани в бараките. Отиде до прозореца. Капаците бяха леко открехнати. Навън се виждаше голяма градина, от която се носеше сладък аромат. В тревата тичаха кокошки, следвани от игриво куче. На една желязна пейка седеше едра рижава котка и бавно ближеше лапичките си. Момичето долови песните на птички и кукуригането на петел. Наблизо измуча крава. Утрото беше слънчево и свежо. Тя си помисли, че никога не е била на по-прекрасно и спокойно място. Войната, ужасът и омразата й се струваха далеч. Градината и цветята, дърветата и животните не можеха да бъдат докоснати от злото, което я бе преследвало през последните седмици.
Тя огледа дрехите си. Бялата нощница й беше дълга. Чудеше се на кого ли е. Може би старата двойка имаше деца и внуци. Момичето се озърна из просторната стая. Беше непретенциозна, но уютна. До вратата се виждаше библиотека. Приближи се до нея. Забеляза любимите си книги на графиня Дьо Сегюр и Жул Верн. На празните страници в началото бе изписано с красив детски почерк:
