Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 4

Антоан дойде да ни поздрави, докато Бертран продължаваше да говори. Викаше достатъчно силно, за да го чуят до края на улицата, жестикулираше оживено и правеше гримаси. От време на време се обръщаше да се увери, че следим всяка негова дума.

— Проблем с друг архитект — обясни Антоан и се усмихна леко.

— Конкурент? — попита Зоуи.

— Да — отвърна Антоан.

Зоуи въздъхна.

— Значи може да прекараме целия ден тук.

В този миг ми хрумна идея.

— Антоан, случайно да носиш ключа от апартамента на мадам Тезак?

— Да, Джулия, нося го — каза въодушевено той.

Антоан винаги ми отговаряше на английски, въпреки че се обръщах към него на френски. Сигурно го правеше в знак на дружелюбие, но аз тайничко се ядосвах на този факт. Сякаш ми напомняше, че френският ми все още не е достатъчно добър след всички години, прекарани тук.

Антоан размаха ключа. Тримата решихме да се качим горе. Зоуи въведе чевръсто цифровия код на входната врата. Минахме през усойния, потънал в зеленина двор и стигнахме до асансьора.

— Мразя този асансьор — каза Зоуи. — Защо татко не го оправи?

Асансьорът беше от онези уникални парижки изобретения с малка кабина и ръчно управляема решетка. Двойната дървена врата едва не те блъсваше по лицето, докато я затваряш.

— Той ремонтира само апартамента на прабаба ти, миличка — обясних аз. — Не цялата сграда.

— Е, хубаво е да се замисли — заяви тя.

Докато чакахме асансьора, мобилният ми телефон иззвъня с мелодията на Дарт Вейдър. Втренчих се в номера, изписан на дисплея. Беше Джошуа, моят шеф.

— Да — отговорих.

Джошуа премина по същество. Както обикновено.

— Чакам те в три. Приключваме юлските броеве. Хайде, чао!

— Оле, божке! — възкликнах иронично.

Джошуа се изкикоти в другия край на линията. После затвори. Винаги се забавляваше на тези думи. Може би му напомняха за младостта. Антоан също се радваше на старомодните ми изрази. Представях си как ги записва и изрича с френски акцент.

Притисната между Зоуи и Антоан, който бе попрекалил с парфюма, видях отражението си в огледалото, докато се качвахме нагоре. Лицето ми беше остаряло като скърцащия асансьор. Какво се бе случило с младата красавица от Бостън? Жената, която ме гледаше, бе достигнала плашещата възраст между четирийсет и пет и петдесет — онзи преломен период, в който кожата увисва, бръчките стават по-видими, а менопаузата приближава неумолимо.

— Аз също мразя този асансьор — казах мрачно.

Зоуи се засмя и ме ощипа по бузата.

— Мамо, дори Гуинет Полтроу би изглеждала отвратително в това огледало.

Трябваше да се усмихна. Подобна забележка беше типична за Зоуи.

Майката започна да ридае — отначало тихо, после по-силно. Момичето я погледна изумено. За пръв път през десетгодишния си живот я виждаше да плаче. Ужасена, тя наблюдаваше как сълзите се стичат по бледото измъчено лице. Искаше да я накара да спре, тъй като не можеше да понесе унизителното й подсмърчане в присъствието на непознатите мъже. Но те не се трогнаха от сълзите и ги подканиха да побързат. Нямаше време за губене.