Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 57

— Да не ми казваш… да не ми казваш — задавих се аз, — че очакваш да го махна?

Семейството на съседната маса ни гледаше. Изобщо не ми пукаше.

В критични ситуации винаги преминавах на родния си език. В подобен момент ми се струваше невъзможно да говоря на френски.

— След три спонтанни аборта? — казах с треперещ глас.

Изражението му беше тъжно. Нежно и тъжно. Искаше ми се да го ударя, но не можех. Зарових лице в салфетката и заплаках. Бертран ме погали по косата. Непрекъснато повтаряше, че ме обича.

Престанах да го слушам.

Когато децата се събудиха, наоколо цареше мрак. Гората вече не беше онова тихо зелено място, из което бяха бродили през деня. Струваше им се огромна и изпълнена със звуци. Те бавно си проправиха път през високата папрат. Държаха се за ръце и застиваха на място при всеки шум. Нощта сякаш ставаше все по-непрогледна. Продължиха напред. Момичето си помисли, че ще припадне от умора, но топлата ръка на Рашел й даваше сили.

Накрая стигнаха до широк път, който криволичеше сред ливадите. Гората остана зад гърба им. Те се втренчиха в мрачното безлунно небе.

— Виж — каза Рашел и посочи пред себе си. — Кола.

Двете зърнаха фарове, светещи в тъмнината. Бяха боядисани с черна боя, през която се процеждаше бледо сияние. Шумният мотор ревеше в нощта.

— Какво ще правим? — попита Рашел. — Да я спрем ли?

Момичето забеляза и други затъмнени фарове. Задаваше се дълга колона автомобили.

— Залегни — прошепна тя и дръпна Рашел за полата. — Бързо!

Наоколо нямаше храсти, зад които да се скрият. Момичето се просна на земята и зарови лице в калта.

— Защо? Какво правиш? — зачуди се Рашел.

После разбра. Това бяха войници. Немски войници, които патрулираха в нощта.

Рашел легна до нея. Колите приближаваха. Мощните им двигатели издаваха силен рев. Двете деца различиха лъскавите войнишки каски на бледата светлина от фаровете. Ще ни видят, помисли си момичето. Не можем да се скрием. Няма къде. Ще ни видят.

Първата кола мина покрай тях, следвана от другите. Очите им се насълзиха от гъстия прахоляк. Стараеха се да не кашлят. Не биваше дори да помръдват. Момичето лежеше по очи в мръсотията. Запуши ушите си. Колоната й се струваше безкрайна. Дали войниците щяха да забележат тъмните им силуети край пътя? Тя с ужас си представи виковете, свистенето на гумите, затръшването на вратите. Бързите стъпки на мъжете и грубите им ръце.

Но и последната кола изчезна в нощта. Отново настъпи тишина. Те погледнаха нагоре. На черния път нямаше нищо, освен гъсти облаци прах. Изчакаха за миг, после тръгнаха приведени в обратната посока. Между дърветата блещукаше светлина. Бяла, подканваща светлина. Децата се приближиха към нея. Отвориха една порта и плахо отидоха до къщата. Прилича на ферма, помисли си момичето. През отворения прозорец се виждаше жена, която четеше до камината. Мъжът й пушеше лула. В ноздрите на момичетата проникна силен аромат на топла храна.

Без да се колебае, Рашел почука на вратата. Някой отмести памучните пердета. Жената, която ги наблюдаваше през стъклото, имаше продълговато, изпито лице. Тя изгледа децата и дръпна пердетата. Вратата не се отвори. Рашел почука отново.