Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 56

Но докато го чаках, притеснението ми нарастваше. Опитах се да го потисна. Отворих бележника и прочетох записките, които бях нахвърлила във връзка с „Вел’д’Ив“. Съвсем скоро потънах в работата. Вече не чувах шума наоколо — смеха на клиентите, бързите движения на сервитьорите, звука от местенето на столове по пода.

Вдигнах очи и зърнах съпруга си. Беше пред мен и ме наблюдаваше.

— Здравей. Откога стоиш тук? — попитах.

Бертран се усмихна и сложи ръка върху моята.

— Достатъчно дълго. Изглеждаш прекрасно.

Беше с тъмносиньото си кадифено сако и красива бяла риза.

— Да не говорим за теб — казах.

За малко щях веднага да издам тайната. Но беше рано. Едва се сдържах. Сервитьорът донесе „Кир Роял“ на Бертран.

— Е? — заяви той. — Защо сме тук, скъпа? Има ли специален повод? Някаква изненада?

— Да — отвърнах и вдигнах питието си. — Много специална изненада. Да пием за нея!

Чашите ни иззвънтяха.

— Трябва ли да позная какво е? — попита той.

Почувствах се като палаво момиченце.

— Никога няма да познаеш! Никога.

Той се усмихна.

— Приличаш на Зоуи! Дъщеря ни знае ли за специалната изненада?

Поклатих глава. Вълнението ми нарастваше.

— Не. Никой не знае. Никой, освен… мен.

Взех ръката му. Кожата му беше гладка и потъмняла от слънцето.

— Бертран — започнах.

Сервитьорът се приближи до нас. Решихме да поръчаме. Направихме го бързо — патешко филе за мен и касуле за Бертран. Аспержи за предястие.

Проследих с поглед сервитьора, който изчезна в кухнята. После го изрекох. Ужасно бързо.

— Бременна съм.

Взрях се в лицето му. Очаквах да отвори уста и да ококори очи от щастие. Но мускулите му оставаха неподвижни като маска. Бертран премигна.

— Бременна си?

Стиснах ръката му.

— Не е ли страхотно, Бертран?

Той не отвърна. Почувствах се объркана.

— В кой месец си? — попита накрая.

— Току-що разбрах — промърморих, разтревожена от неговото безразличие.

Бертран разтърка очи. Правеше го винаги когато беше изморен или угрижен. Не каза нищо повече. Аз също.

Тишината се разстилаше между нас като гъста мъгла. Можех да я докосна с пръсти.

Сервитьорът дойде, за да ни поднесе аспержите. Никой от нас не ги докосна.

— Какво става? — попитах накрая. Трябваше да наруша мълчанието.

Бертран въздъхна, поклати глава и отново разтърка очи.

— Мислех, че ще се зарадваш — продължих. В очите ми напираха сълзи.

Бертран облегна брадичка на ръката си и ме погледна.

— Джулия, аз се бях отказал.

— И аз! Напълно.

Очите му оставаха сериозни. Не ми харесваше тяхната категоричност.

— Какво имаш предвид? — попитах. — Само защото си се отказал, не означава, че…

— Джулия, след по-малко от три години ще стана на петдесет.

— Е, и? — попитах. Бузите ми горяха.

— Не искам да бъда стар баща — заяви тихо той.

— Господи! — възкликнах.

Тишина.

— Не можем да задържим бебето, Джулия — добави нежно Бертран. — Вече всичко е различно. Зоуи скоро ще влезе в пубертета. Ти си на четирийсет и пет. Животът ни не е като преди. Едно бебе няма място в него сега.

Най-накрая сълзите потекоха по лицето ми.