Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 59

— Жюл — прошепна жената. — Това да не са…

Съпругът й кимна.

— Мисля, че да.

Жената рече непоколебимо:

— Трябва да ги скрием. Веднага.

После закуцука към черния път и се озърна в двете посоки.

— Бързо, деца! Влизайте! — подкани ги тя и протегна ръце. — Тук сте на сигурно място. Ние ще се погрижим за вас.

Прекарах ужасна нощ. Събудих се уморена, с подпухнало лице. Добре че Зоуи вече бе отишла на училище. Не исках да ме вижда така. Бертран беше нежен и внимателен. Каза, че трябва да поговорим отново. Предложи да го направим вечерта, след като Зоуи си легне. Той заяви последното със спокоен, изключително деликатен тон. Вътрешно усещах, че решението му е окончателно. Никой и нищо не бе в състояние да го убеди, че е хубаво да задържа детето.

Още не можех да обсъдя проблема с приятелите или сестра ми. Изборът на Бертран ме тревожеше до такава степен, че предпочитах да го запазя за себе си, поне засега.

Денят започна тежко. Нещата, с които се захващах, ми се струваха непосилни. Всяко движение беше мъчително. В съзнанието ми непрекъснато изникваха спомени от миналата вечер. Думите на Бертран. Единственият изход беше да се потопя в работата. Този следобед трябваше да се срещна с Франк Леви в неговия офис. Изведнъж събитията във „Вел’д’Ив“ ми се сториха ужасно далечни. Сякаш бях остаряла за една нощ. Вече нищо нямаше смисъл, освен детето, което носех в себе си. Детето, което съпругът ми не желаеше.

Докато вървях към редакцията, мобилният ми телефон иззвъня. Беше Гийом. В жилището на баба си намерил няколко стари книги за „Вел’д’Ив“. Можел да ми ги даде назаем. Предложи да се видим по-късно през деня или вечерта на по едно питие. Звучеше въодушевено. Веднага се съгласих. Уговорихме си среща в шест часа в кафене „Селект“ на булевард „Монпарнас“, на две минути от къщи. Затворихме и телефонът ми иззвъня отново.

Този път беше бащата на Бертран. Изненадах се. Едуар рядко се обаждаше. Разменихме си обичайните френски любезности. И двамата умеехме да говорим празни приказки. Аз обаче не се чувствах комфортно в неговата компания. Не ме напускаше усещането, че крие нещо. Никога не показваше чувствата си пред останалите.

Едуар беше от онези мъже, в които хората се вслушват. Всички го уважаваха. Не можех да си представя, че е способен да изразява друга емоция, освен гняв, гордост и себелюбие. Едуар не носеше дънки дори през уикендите в Бургундия, когато седяхме под дъба в градината и четяхме Русо. Не мисля, че някога го бях виждала без вратовръзка. Спомних си първата ни среща. Той не се бе променил особено през последните седемнайсет години. Имаше същата достолепна стойка, сребриста коса и студени очи. Моят свекър обожаваше да готви и непрекъснато гонеше Колет от кухнята, където правеше непретенциозни, но изключително вкусни ястия — телешко варено, лучена супа, ароматно рататуи или омлет с трюфели. Единственият човек, който имаше право да остане с него в кухнята, беше Зоуи. Той проявяваше слабост към нея, въпреки че Сесил и Лор бяха родили момчета — Арно и Луи. Едуар обожаваше дъщеря ми. Никога не знаех какво точно се случва по време на готварските им приключения. Зад затворената врата чувах кикота на Зоуи, звука от рязане на зеленчуци, бълбукането на врящата вода и цвърченето на мазнината в тигана. На моменти отекваше дълбокият, плътен смях на Едуар.