Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 58

— Моля ви, мадам. Нуждаем се от храна и вода.

Пердетата не помръдваха. Децата застанаха пред отворения прозорец. Мъжът с лулата се изправи.

— Махайте се — каза той с тих заплашителен глас. — Изчезвайте оттук.

Слабата жена ги гледаше мълчаливо зад него.

— Моля ви, дайте ни малко вода — настоя момичето.

Той шумно затвори прозореца.

Момичето искаше да заплаче. Защо тези селяни бяха толкова жестоки? Тя бе видяла хляба на масата. До него имаше кана с вода. Рашел я затегли напред. Върнаха се на криволичещия черен път. Наблизо се издигаха и други селски къщи. Всеки път се случваше едно и също. Пъдеха ги. И те бягаха.

Ставаше късно. Чувстваха се уморени и жадни. Едва се държаха на краката си. Стигнаха до огромна стара къща встрани от пътя. Беше осветена от висока лампа, която огряваше лицата им. Пред къщата забелязаха празна кучешка колиба. Промъкнаха се вътре. Там беше чисто и топло. Намериха купичка с вода и един оглозган кокал. Утолиха жаждата си. Момичето се страхуваше, че кучето може да се върне и да ги ухапе. Сподели притесненията си с Рашел. Но тя вече бе заспала, свита на кълбо като животинче. Момичето се вгледа в изпитите й страни и хлътналите очи. Приличаше на старица.

Тя задряма, сгушена в Рашел. Присъни й се нещо странно и ужасно. Видя братчето си мъртво в шкафа. Видя как полицаите бият родителите й. Изстена в съня си.

Събуди се внезапно от гневен кучешки лай. Разтърси силно Рашел. Двете чуха мъжки глас и стъпки по чакъла. Беше твърде късно да се измъкнат. Не им оставаше нищо, освен да се вкопчат отчаяно една в друга. Ще умрем, помисли си момичето. Ще ни убият.

Стопанинът хвана с една ръка кучето. Наведе се пред колибата и заопипва с другата си ръка. Те изпълзяха.

Мъжът беше стар, дребен и съсухрен, с плешива глава и сребристи мустаци.

— Какво става тук? — промърмори той, като ги оглеждаше на светлината от лампата.

Момичето усети как Рашел замръзна на място. Предположи, че ще избяга бързо като заек.

— Да не сте се изгубили? — попита старецът.

В гласа му се четеше тревога. Децата се изненадаха. Бяха очаквали заплахи и удари, всичко друго, но не и любезни думи.

— Моля ви, господине. Гладни сме — каза Рашел.

Старецът кимна.

— Виждам.

Той се наведе, за да усмири кучето. После заяви:

— Хайде, деца. Елате с мен.

Момичетата не помръднаха. Можеха ли да му се доверят?

— Нищо лошо няма да ви се случи.

Те стояха сгушени една в друга. Все още се страхуваха.

Старецът се усмихна нежно.

— Жьонвиев! — извика той и тръгна към къщата.

На прага на голямата входна врата се появи възрастна жена, облечена в син халат.

— Защо лае глупавото ти куче, Жюл? — попита раздразнено тя. После видя децата. Хвана се за лицето и възкликна: — Мили боже!

Приближи се до тях. Имаше спокойно пълно лице и гъста бяла коса, прибрана в плитка. Огледа ги с болка и съжаление.

Сърцето на момичето подскочи. Старицата приличаше на баба й от Полша. Тя също беше със светли очи, побеляла коса и приятно закръглена фигура.