Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 55

Разведена. С три деца. На четирийсет и няколко, с прошарена кестенява коса. Олицетворение на парижката изтънченост. Дребна, стройна, елегантна. Винаги с подходяща чанта и обувки. Имаше страхотна работа и просторен апартамент с изглед към площад „Трокадеро“. Великолепното й старо френско име звучеше като едно от прочутите вина. На лявата си ръка носеше пръстен с печат.

Амели. Старата приятелка на Бертран от лицея „Виктор Дюрюи“. Жената, с която не бе спрял да се среща. Жената, с която така и не бе престанал да спи въпреки браковете, децата и годините.

— Вече сме само добри приятели — уверяваше ме той. — Нищо повече.

След вечеря, докато седяхме в колата, се бях превърнала в разярена лъвица. Мисля, че Бертран се почувства поласкан. Закле се, че не ми изневерява. Обичал мен и само мен. Амели нямала значение за него. Била нещо преходно. Отне ми дълго време, за да му повярвам.

Наскоро обаче отново бях започнала да го подозирам. Обземаше ме онова странно предишно съмнение. Дали все още му имах доверие?

— Ти си луда да му вярваш — твърдяха Ерве и Кристоф.

— Може би трябва да го попиташ — предлагаше Изабел.

— Не си добре, ако приемаш думите му за чиста монета — повтаряха Чарла, майка ми, Холи, Сузана и Джан.

Реших, че тази вечер няма да мисля за Амели. Исках да се концентрирам изцяло върху себе си, Бертран и чудесната новина. Отпивах от чашата си. Сервитьорите ми се усмихваха. Чувствах се добре. Бях силна. Амели да върви по дяволите. Бертран беше мой съпруг. Чаках неговото дете.

Ресторантът беше пълен. Огледах масите. Възрастен мъж и съпругата му пиеха вино, приведени над чиниите си. Група млади жени в средата на трийсетте се заливаха от смях под навъсения поглед на самотна посетителка, която седеше на съседната маса. Бизнесмени в сиви костюми пушеха пури. Американски туристи се опитваха да разгадаят менюто. Семейства вечеряха с децата си. Беше доста шумно и задимено. Но това не ми пречеше.

Бертран каза, че ще закъснее, както обикновено. Не се сърдех. Бях успяла да се преоблека и да отида на фризьор. Носех тъмнокафяв панталон, който той харесваше, и прилепнала бежова блуза. Бях с перлени обеци и часовник „Ермес“. Втренчих се в огледалото от лявата ми страна. Очите ми бяха по-големи и по-сини от обикновено. Кожата ми сияеше. Изглеждах доста добре за бременна жена на средна възраст. Начинът, по който ме наблюдаваха сервитьорите, ми подсказваше, че и те са на същото мнение.

Извадих бележника си от чантата. На следващата сутрин трябваше да се обадя на гинеколожката, за да си запазя час. Щеше да се наложи да ме изследват. Нямаше да мина без амниоцентеза. Вече не бях млада майка. Раждането на Зоуи ми се струваше много отдавна.

Изведнъж ме обзе паника. Дали можех да преживея подобно нещо сега, единайсет години по-късно? Бременността, раждането, безсънните нощи, шишетата с биберон, плача, памперсите? Разбира се, че можех. От десет години мечтаех за второ дете. Чувствах се готова. Бертран също.