Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 53

— Готово — заяви самоуверено тя. — Зарових ги. Вече са мъртви. В гроба. Ще останат там завинаги.

Момичето се засмя. Изведнъж обаче се засрами. Майка й бе казала да се гордее със звездата. Да се гордее, че е еврейка.

Но сега не искаше да мисли за това. Нещата се бяха променили. Всичко беше различно. Трябваше да открие вода, храна и подслон. Да стигне до вкъщи. Но как? Не знаеше. Дори не предполагаше къде се намират сега. Имаше пари. Парите от полицая. Той не се бе оказал толкова лош. Може би съществуваха и други добри хора, които щяха да им помогнат. Хора, които не ги мразеха и не ги смятаха за „различни“.

Не бяха далеч от селото. Иззад храста зърнаха табела.

— Бон-ла-Роланд — прочете на глас Рашел.

Инстинктите им подсказваха да не се връщат в селото. Не можеха да разчитат на хората там. Те знаеха за лагера, но никой не им се бе притекъл на помощ, с изключение на онези жени. А и селото беше твърде близо до лагера. Вероятно щяха да се натъкнат на някой човек, който директно би ги изпратил обратно. Двете обърнаха гръб на Бон-ла-Роланд и тръгнаха напред, крачейки близо до високата трева край пътя. Момичето мечтаеше за глътка вода. Прималяваше й от жажда и глад.

Вървяха дълго. От време на време спираха и се криеха в тревата, щом зърнеха кола или селянин, който прибираше кравите си. Дали отиваха в правилната посока, към Париж? Тя не знаеше. Поне беше ясно, че се отдалечават от лагера. Погледна обувките си. Вече се разпадаха, въпреки че бяха резервният й чифт. Беше ги носила само при специални поводи — на кино, рождени дни и срещи с приятели. Бяха ги купили с майка й миналата година близо до площад „Репюблик“. Струваше й се толкова отдавна. В предишен живот. Вече й бяха умалели. Стискаха й на пръстите.

В късния следобед стигнаха до една гора — дълга, прохладна ивица от зелени дървета. Миришеше на свежест и влага. Те свърнаха от пътя с надеждата, че ще намерят диви ягоди или боровинки. След малко видяха цял храст, отрупан с плодове. Рашел нададе радостен вик. Седнаха на земята и се нахвърлиха върху тях. Момичето си спомни как беше брало плодове с баща си през онези чудесни дни край реката.

Отвикнал да поема толкова храна, стомахът й се поду. Тя се преви напред и повърна. Усети неприятен вкус в устата си. Каза на Рашел, че трябва да намерят вода. Изправи се мъчително и двете навлязоха в гората, сред тайнствения смарагдов свят, облян от златиста слънчева светлина. Момичето забеляза сърна, която галопираше сред високата папрат. Затаи дъх от изумление. Не бе свикнала на подобни гледки. Беше истинско градско дете.

Стигнаха до малко бистро езеро в гората. Водата беше студена и чиста. Момичето дълго пи от нея. Изплакна устата си, изми петната от боровинките и потопи крака в спокойната вода. Не беше плувала от онзи излет край реката и не смееше да влезе в езерото. Рашел я окуражи и обеща да й помогне. Момичето се потопи, хващайки я за раменете. Рашел я придържаше под гърба и главата така, както преди бе правел баща й. Водата галеше кожата й, подобно на кадифе. Тя намокри обръснатата си глава. Косата й бе започнала да расте отново. Приличаше на златиста перушина, но беше остра като наболата брада на баща й.