Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 51

Втренчих се в синята чертичка. Щях да имам бебе. Бебе! Обзе ме неописуемо щастие. Озърнах се из познатата до болка кухня. Приближих се до прозореца и погледнах към мрачния двор отдолу. Нямаше значение дали ще бъде момче или момиче. Бертран се надяваше на син. Но той би се зарадвал и на дъщеря. Знаех го. Второ дете. Детето, което чакахме толкова дълго. Детето, за което бяхме спрели да се надяваме. Зоуи също бе престанала да споменава за него. А маме отдавна не проявяваше любопитство.

Как щях да съобщя на Бертран? Не можех да го направя по телефона. Исках да останем насаме. Нуждаехме се от уединение и лично пространство. Не биваше да казваме на другите, докато не минеха първите три месеца. Копнеех да се обадя на Ерве и Кристоф, Изабел, Чарла и родителите ми, но се въздържах. Съпругът ми трябваше да узнае пръв. А след него дъщеря ми. Хрумна ми идея.

Взех телефона и звъннах на Елза, детегледачката. Попитах я дали може да се грижи за Зоуи тази вечер. Тя се съгласи. След това резервирах маса в любимия ни ресторант на улица „Сен Доминик“. Ходехме често там, откакто се бяхме оженили. Накрая се обадих на Бертран, но попаднах на гласовата му поща. Оставих му съобщение да ме чака в „Тумийо“ в девет вечерта.

Ключът на Зоуи щракна в ключалката. Вратата се затръшна и тя влезе в кухнята с тежката си раница в ръка.

— Здрасти, мамо. Как беше денят ти?

Усмихнах се. Винаги когато виждах Зоуи, се възхищавах на нейната красива, стройна фигура. Обожавах лешниковите й очи.

— Ела тук, милинка — казах и я прегърнах силно.

Тя се отдръпна и ме изгледа.

— Определено е бил добър, а? — попита. — Чувствам го от прегръдката ти.

— Така е — потвърдих. Едва се сдържах да не споделя новината. — Денят е страхотен.

Зоуи не отмести очи от мен.

— Радвам се. Напоследък се държеше малко странно. Мислех, че е заради децата.

— Кои деца? — попитах и пригладих лъскавата й кестенява коса.

— Онези деца — каза тя. — От „Вел’д’Ив“. Децата, които никога не са се върнали.

— Права си — заявих. — Натъжих се. Все още се чувствам така.

Зоуи ме хвана за ръцете и започна да върти венчалната ми халка. Обичаше да го прави още като малка.

— Чух те как говориш по телефона миналата седмица — добави тя, без да ме поглежда.

— И?

— Мислеше, че съм заспала.

— О! — възкликнах.

— Не бях. Беше късно вечерта. Май говореше с Ерве. Сподели с него какво си научила от маме.

— За апартамента ли? — попитах.

— Да — отвърна тя и най-накрая ме погледна. — За еврейското семейство. И нещата, които са им се случили. Каза, че маме е живяла в апартамента през всички тези години, без да се интересува от тях.