Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 52

— Чула си целия разговор?

Тя кимна.

— Знаеш ли нещо за това семейство, мамо? Кои са били те? Какво е станало?

Поклатих глава.

— Не, милинка, не знам.

— Маме наистина ли не се е интересувала от тях?

Трябваше да бъда внимателна.

— Сигурна съм, че се е интересувала. Но едва ли е знаела какво точно се е случило.

Зоуи продължи да върти пръстена, този път по-бързо.

— Мамо, ще научиш ли повече за тях?

Хванах треперещите пръсти, които си играеха с халката ми.

— Да, Зоуи. Смятам да го направя.

— Татко няма да остане доволен — заяви тя. — Чух го как ти каза да не мислиш за това. Да спреш да се тревожих. Звучеше ядосан.

Придърпах я към себе си и опрях брадичка на рамото й. Спомних си за чудесната тайна, която криех. Очаквах с нетърпение вечерята в „Тумийо“, изненаданото лице на Бертран и радостните му викове.

— Скъпа — казах. — Баща ти няма нищо против. Уверявам те.

Изтощени, децата най-после спряха да тичат. Скриха се зад един огромен храст. Бяха жадни и задъхани. Момичето чувстваше остра болка от едната страна. Копнееше за глътка вода. Искаше да си почине и да възвърне силите си, но знаеше, че не бива да остава тук. Трябваше да продължи и да се добере до Париж. По някакъв начин.

Мъжът им бе казал да свалят звездите. Двете смъкнаха допълнителните дрехи, разпокъсани от бодливата тел. Момичето огледа блузата си. Отпред се открояваше голяма звезда. Тя я задърпа. Рашел последва примера й и зарови нокти в своята. Откъсна я лесно. Но тази на момичето бе зашита твърде здраво. Тя свали блузата и я вдигна пред очите си. Разучи ситните безупречни шевове. Спомни си как майка й, приведена над купчина дрехи, пришиваше търпеливо всяка звезда. От спомена й се насълзиха очите. Тя заплака и зарови лице в блузата. Никога не бе изпитвала подобно отчаяние.

Рашел я прегърна нежно. Погали я с окървавените си ръце и я притисна към себе си.

— Вярно ли е, че малкото ти братче е в шкафа?

Тя кимна. Рашел я прегърна по-силно и прокара непохватно пръсти през косата й. Момичето се чудеше къде е майка й сега. А баща й? Къде ги бяха отвели? Дали бяха заедно на сигурно място? Само да можеха да я зърнат в момента… Да видят колко е мръсна, самотна и гладна…

Тя стана и с мъка се усмихна на Рашел. На миглите й трептяха сълзи. Чувстваше се мръсна, самотна и гладна, но не и уплашена. Избърса лице с издраните си ръце. Беше твърде голяма, за да се страхува. Вече не беше дете. Искаше родителите й да се гордеят с нея. Да се гордеят, задето е избягала от лагера. Да се гордеят, че отива в Париж, за да спаси братчето си. Да се гордеят със смелостта й.

Започна да разкъсва със зъби идеалните шевове на майка си. Жълтото парче плат се отдели от блузата. Тя го погледна. С големи черни букви пишеше: „Еврейка“. Момичето сгъна звездата в дланта си.

— Не ти ли изглежда съвсем малка? — попита тя Рашел.

— Какво ще правим с тях? — зачуди се Рашел. — Ако ги намерят в джобовете ни, това ще е краят.

Решиха да ги заровят зад храста заедно с дрехите, които бяха използвали при бягството. Земята беше мека и суха. Рашел изкопа дупка, сложи вътре звездите и дрехите, а после ги покри с кафява пръст.