Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 50

Когато се прибрах вкъщи, осъзнах, че ми се гади от няколко дни. В началото не се притесних, тъй като се занимавах изцяло с проучванията за статията. А и миналата седмица бях научила подробностите около апартамента на маме. Но възпалението и силните болки в гърдите ме накараха да се замисля за състоянието си. Проверих цикъла си. Да, закъсняваше ми. Това обаче не се случваше за пръв път. Все пак реших да се отбия в аптеката на булеварда, за да си купя тест за бременност. Исках да бъда сигурна.

И ето че се появи. Тънката синя чертичка. Бях бременна. Не можех да повярвам.

Седнах в кухнята и затаих дъх.

За последно бях чакала дете преди пет години. Вече имах зад гърба си два спонтанни аборта. Бременността бе преминала кошмарно. Получих силни болки още в началото и лекарите откриха, че оплодената яйцеклетка расте извън матката, в една от тръбите. Последва тежка операция и ужасен възстановителен период както в психическо, така и във физическо отношение. Отне ми дълго време да превъзмогна случилото се. Отстраниха единия ми яйчник. Хирургът се съмняваше, че ще забременя отново. Тогава вече бях навършила четирийсет. Още си спомням отчаянието и тъгата, изписани върху лицето на Бертран. Той никога не сподели разочарованието си, но аз го усещах. Знаех. Фактът, че не искаше да разкрие чувствата си, влоши ситуацията. Бертран ме държеше на разстояние. Думите, които така и не изрекохме, отвориха огромна пропаст помежду ни. Говорех за случилото се само с моя психотерапевт. И с най-близките ми приятели.

Спомних си за един неотдавнашен уикенд в Бургундия. Тогава бяхме поканили на гости Изабел и семейството й. Дъщеря й Матилд беше на възрастта на Зоуи. Изабел имаше и син, Матьо, на четири-пет години. Никога няма да забравя начина, по който Бертран наблюдаваше момченцето. Не го изпускаше от поглед, играеше си с него и го носеше на рамене. Забавляваше се, но очите му бяха тъжни и замислени. Не можех да понеса подобно нещо. Изабел ме завари да плача в кухнята, докато останалите привършваха своя киш лорен навън. Тя ме прегърна силно, наля ми вино в една голяма чаша и пусна уредбата, от която загърмяха старите хитове на Даяна Рос.

— Вината не е в теб, скъпа. Не го забравяй.

Дълго време се чувствах ужасно. Семейство Тезак се отнесоха към мен внимателно и тактично, но аз не можех да прогоня усещането, че не съм дала на Бертран онова, което искаше най-много — второ дете. И най-вече син. Бертран имаше две сестри. Името му щеше да изчезне, ако не се появеше наследник, който да го продължи. Дотогава не бях осъзнала колко важни са тези неща в неговото семейство.

Когато настоях да ме наричат Джулия Джармънд, въпреки че бях съпруга на Бертран, близките му реагираха с мълчаливо изумление. Свекърва ми Колет обясни със студена усмивка, че подобно отношение се смята за твърде модерно във Франция. Тук не се гледаше с добро око на феминистките прояви. Всяка французойка трябваше да се представя с името на съпруга си. Те очакваха, че до края на живота си ще бъда мадам Бертран Тезак. Засмях се широко и отвърнах с развеселен глас, че все пак ще се придържам към Джармънд. Колет не каза нищо. Оттогава двамата с Едуар ме представяха на останалите като „съпругата на Бертран“.