Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 49

— Знаете коя съм, нали? — попита момичето.

Последното не прозвуча като въпрос, а като добре известен факт.

Полицаят кимна и избърса потта под носа си. Тя извади ключа от джоба и му го показа. Ръката й не трепна.

— Помните ли братчето ми? — попита. — Малкото момче с руса къдрава коса?

Той кимна отново.

— Трябва да ме пуснете, мосю. Братчето ми остана в Париж. Съвсем само. Заключих го в един шкаф, защото мислех, че… — Гласът й пресекна. — Мислех, че ще бъде на сигурно място! Трябва да се върна! Веднага! Пуснете ме да мина през дупката. Можете да се престорите, че никога не сте ме виждали, мосю.

Мъжът погледна през рамо към бараките, сякаш се страхуваше някой да не се приближи и да ги чуе.

Сложи пръст на устните си и се обърна към нея. Намръщи се и поклати глава.

— Не мога — каза тихо той. — Изпълнявам заповеди.

Момичето докосна гърдите му и прошепна:

— Моля ви, мосю.

Рашел подсмърчаше до нея. Лицето й бе изцапано с кръв и сълзи. Мъжът отново погледна през рамо. Беше силно притеснен. Момичето забеляза странното му изражение, същото, което бе видяла в деня на арестите. Смесица от съжаление, срам и гняв.

Тя чувстваше как времето се проточва тежко и непоносимо. Безкрайно. Отново усети нарастващата паника в себе си. Какво щеше да прави, ако полицаят ги върнеше в бараките? Как би продължила да живее? Как? Ще се опитам да избягам пак, каза си непоколебимо тя. Да, ще опитвам отново и отново. Докато успея.

Изведнъж мъжът произнесе името й и я хвана за ръката. Дланта му беше гореща и лепкава.

— Тръгвай — каза той през стиснати зъби. Потта се стичаше по бледите му бузи. — Сега! Бързо!

Объркана, тя се втренчи в златистите му очи. Полицаят я изблъска към дупката, натискайки я към земята. Вдигна бодливата тел и я бутна силно навън. Острите шипове одраскаха челото й. После всичко свърши. Тя скочи на крака. Беше свободна, от другата страна на оградата.

Рашел гледаше отстрани, без да помръдне.

— И аз искам да избягам — каза тя.

Полицаят я хвана за врата.

— Не, ти оставаш.

— Не е честно! — извика Рашел. — Защо пускате нея, а мен не? Защо?

Отвъд оградата момичето стоеше вцепенено. Защо Рашел не можеше да я последва? Защо мъжът не я пускаше?

— Моля ви, нека дойде с мен — заяви тя. — Моля ви, мосю.

Говореше с тих, спокоен глас. Глас на млада жена.

Полицаят сякаш се смути. Но не се колеба дълго.

— Тръгвай — каза накрая той и избута Рашел напред. — Бързо.

Задържа бодливата тел и тя пропълзя през дупката. Останала без дъх, Рашел застана до момичето.

Мъжът бръкна в джоба си и извади нещо отвътре. После го подаде на момичето през оградата.

— Вземи ги — заповяда той.

Тя погледна дебелото снопче банкноти в ръката си. Сложи ги в джоба, при ключа.

Полицаят се обърна към бараките. Челото му беше сбръчкано от тревога.

— Бягайте, за бога! Бързо! Ако ви видят… Свалете звездите. Опитайте се да намерите помощ. Бъдете внимателни! Успех!

Момичето искаше да благодари за помощта и парите. Понечи да му подаде ръка, но Рашел я хвана и се затича напред. Двете хукнаха с всичка сила през високите златни жита. Дробовете им щяха да се пръснат от напрежението, а ръцете и краката им се мятаха встрани. Трябваше да стигнат далеч, на възможно най-голямо разстояние от лагера.