Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 48

Жегата беше непоносима. Слабите, болни деца лежаха върху влажната слама. Момичетата дочуха мъжки гласове и смях в далечината. Полицаите вероятно се криеха от слънцето в една от бараките.

Единственият униформен мъж, когото видяха, седеше на сянка с пушка в краката си. Главата му бе клюмнала към стената. Беше заспал с отворена уста. Те се промъкнаха до оградата като бързи малки животни. Пред тях се простираха зелени ливади и ниви.

Тишина. Жега и тишина. Дали някой ги бе забелязал? Двете легнаха в тревата. Сърцата им биеха силно. Погледнаха през рамо. Никакво движение или шум. Нима е толкова лесно, помисли си момичето. Не, не й се вярваше. Вече нищо не беше лесно.

Рашел стискаше някакви дрехи в ръцете си. Тя подкани момичето да ги облече. Допълнителните пластове щяха да предпазят кожата им от бодливата тел. Момичето потръпна, когато навлече мръсния парцалив пуловер и тесните прокъсани панталони. На кого ли бяха дрехите? На някое дете, оставено тук самичко и вече умряло?

Приведени напред, те се приближиха до малката дупка в телената ограда. Наблизо стоеше полицай. Не можеха да различат лицето му. Виждаха само острия силует на високата му фуражка. Рашел посочи дупката в оградата. Трябваше да побързат. Нямаха време за губене. Легнаха по корем и пропълзяха към отвора. Много е малък, помисли си момичето. Как щяха да минат през него, без да се порежат на бодливата тел въпреки допълнителните дрехи? Защо изобщо смятаха, че ще успеят да се измъкнат незабелязано? Бяха луди. Напълно луди.

Тревата погъделичка носа й. Миришеше приятно. Искаше да зарови лице в нея и да вдиша свежия й аромат. Рашел вече бе стигнала до дупката и внимателно подаваше глава навън.

Изведнъж момичето чу тежки стъпки в тревата. Сърцето й спря. Вдигна очи към огромната фигура, надвиснала над нея. Полицай. Той я дръпна за окъсаната яка на блузата и я разтърси. Момичето се вцепени от ужас.

— Какво правите, по дяволите? — изсъска мъжът в ухото й.

Рашел бе излязла наполовина през дупката. Полицаят, който все още държеше момичето за тила, посегна към Рашел и я хвана за глезена. Тя се разбунтува и започна да го рита, но той беше по-силен и я издърпа обратно през телената ограда. Лицето и ръцете й кървяха.

Двете се изправиха пред него. Рашел подсмърчаше. Момичето стоеше изправено, с гордо вдигната брадичка. Умираше от страх, но бе решила да не го показва. Поне щеше да опита.

В следващия миг се втренчи в мъжа и ахна от почуда. Беше червенокосият полицай. Позна я веднага. Адамовата му ябълка изскочи напред, а дебелите му пръсти, с които я държеше за врата, затрепериха.

— Не може да избягате — каза навъсено той. — Трябва да останете тук, ясно ли е?

Беше млад, на двайсет и една-две. Имаше едра фигура и розова кожа. Момичето забеляза, че той се поти под дебелата си тъмна униформа. Челото и горната му устна блестяха от влага. Премигваше нервно и местеше тежестта си от крак на крак.

Тя осъзна, че не се страхува. Изпитваше някакво странно съжаление към него, което я озадачаваше. Докосна ръката му. Той я погледна с изненада и объркване.