Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 47

Момичетата пазеха плана за бягството в тайна. Решиха да не казват на децата. Никой не биваше да знае. Смятаха да го направят посред бял ден. Бяха забелязали, че тогава полицаите почти не им обръщат внимание. Щеше да стане бързо и лесно. Долу при бараките, към водната кула, където жените се бяха опитали да пъхнат пакети с храна през оградата, двете откриха дупка в бодливата тел. Беше малка, но достатъчна, за да може едно дете да пропълзи през нея.

Някои деца вече бяха напуснали лагера, заобиколени от полицаи. Тя ги беше видяла как се отдалечават. Слаби, измъчени фигури с обръснати глави и изпокъсани дрехи. Къде ги водеха? Някъде далеч? При бащите и майките им? Не вярваше. Рашел също. Щом искаха да ги изпратят на същото място, защо бяха разделили децата от родителите? Защо им причиняваха толкова болка и страдание?

— Защото ни мразят — бе казала Рашел с плътния си дрезгав глас. — Мразят евреите.

Но защо, мислеше си момичето. Тя не бе мразила никого през целия си живот. Може би, с изключение на една учителка. Веднъж я бе наказала строго, тъй като не си знаеше урока. Искаше ли да види учителката си мъртва? Да. Искаше. Значи така се случваше всичко. Затова ги бяха довели тук. Мразеха ги толкова, че искаха да ги убият. Мразеха ги, защото носеха жълти звезди. Тя потръпна при тази мисъл. Чувстваше, че цялото зло на земята е събрано тук, около нея. В строгите лица на полицаите, в тяхното безразличие и презрение. А хората извън лагерите? И те ли мразеха евреите? Такъв ли щеше да бъде животът й оттук нататък?

Миналия юни случайно бе дочула как две съседки си говорят на стълбището. Сподавен женски шепот. Тя спря и наостри уши като малко кученце.

— И знаеш ли какво стана? Якето му се отвори и отдолу се показа звездата. Никога не съм предполагала, че е евреин.

Другата жена си пое дълбоко въздух.

— Наистина ли? Евреин? Този джентълмен! Изненадана съм.

Момичето бе попитало майка си защо някои съседи не харесват евреите. Тя сви рамене, въздъхна и отново се приведе над дъската за гладене. Не бе отговорила на въпроса й. Затова момичето отиде при баща си. Защо е лошо да бъдеш евреин? Защо хората ги мразят толкова? Баща й се почеса по главата и се усмихна. После отвърна колебливо:

— Защото ни смятат за различни. Това ги плаши.

Но какво ни е различното, чудеше се момичето.

Майка й. Баща й. Братчето й. Липсваха й толкова много, че сърцето й щеше да се пръсне. Чувстваше, че пропада в бездънна яма. Бягството беше единственият начин да овладее положението, да се справи с новия живот, който така и не проумяваше. Може би родителите й бяха успели да се измъкнат и да намерят пътя към дома? Може би… Може би…

Тя си спомни за празния апартамент, неоправените легла и храната, която бавно се разваляше в кухнята. А братчето й седеше сред цялата тази тишина. Мъртвата тишина на техния дом.

Рашел я хвана за ръката и тя подскочи.

— Сега — прошепна. — Да опитаме. Сега.

Лагерът изглеждаше пуст, почти изоставен. Откакто родителите заминаха, наоколо имаше по-малко полицаи. Те рядко говореха с децата. Не им обръщаха внимание.