Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 46

Изведнъж се зачудих дали бих могла да се преместя тук след всичко, което бях научила. Как щях да живея в апартамент, където полицията бе арестувала цяло семейство, за да го изпрати на сигурна смърт? Питах се как маме и съпругът й са се справили с тази мисъл.

Извадих телефона и се обадих на Бертран. Видял номера ми на дисплея, той промълви:

— Среща.

Нашият код, който означаваше: „зает съм“.

— Спешно е — казах.

Той измърмори нещо, а после попита на висок глас:

— Какво става, любов моя? Говори бързо, чакат ме.

Поех си дълбоко въздух.

— Бертран — започнах, — знаеш ли как баба ти и дядо ти са получили апартамента на улица „Сентонж“?

— Не — отвърна той. — Защо?

— Току-що бях при маме. Според нея са се преместили там през юли четирийсет и втора. Мястото е било освободено, след като полицията е задържала едно еврейско семейство по време на масовите арести.

Тишина.

— И? — попита Бертран.

Лицето ми пламна. Гласът ми отекваше из празния апартамент.

— Не те ли притеснява фактът, че близките ти са дошли да живеят тук, след като са научили за ареста на евреите? Никога ли не са ти казвали за това?

Представих си как свива рамене по типичния френски маниер. Вероятно се мръщеше и повдигаше вежди.

— Не, не ме притеснява. Не съм знаел. Не са ми казвали. Но не смятам, че е голям проблем. Много парижани са се нанесли в празните апартаменти след арестите през четирийсет и втора година. Това едва ли превръща семейството ми в колаборационисти.

Смехът му ме нарани.

— Не твърдя такова нещо, Бертран.

— Прекалено се тревожиш за тези работи, Джулия — каза той с по-мек тон. — Оттогава са минали шейсет години. Целият свят е бил във война, не го забравяй. Времената са били тежки за всички.

Въздъхнах.

— Просто искам да знам как се е случило. Не разбирам.

— Много е просто, скъпа. Баба ми и дядо ми са изпитвали затруднения през войната. Антикварният магазин не е вървял добре. Сигурно са очаквали с нетърпение да се преместят на по-широко място. Все пак са имали дете. Били са млади. Радвали са се, че са намерили покрив над главите си. Вероятно не са се замисляли особено за еврейското семейство.

— О, Бертран — прошепнах аз. — Как е възможно? Защо не са се замисляли?

— Предполагам, че не са знаели. Трябва да тръгвам, скъпа. Ще се видим довечера. — После затвори.

Останах в апартамента още малко. Минах по дългия коридор и влязох в празната дневна. Прокарах пръсти по гладката повърхност на мраморната камина. Опитвах се да разбера. Не биваше да позволявам на емоциите да засенчат всичко останало.

Двете с Рашел бяха взели решение. Щяха да избягат. Трябваше да се махнат от това място. В противен случай ги очакваше смърт, знаеше го. Ако останеха там с другите деца, щеше да настъпи краят. Голяма част от малките бяха болни. Шест бяха умрели. Веднъж тя видя медицинска сестра, като онази от стадиона. Носеше синьо було. Само тя се грижеше за толкова болни деца.