Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 45

Минах бавно през вътрешния двор. Стаичката на портиерката е била тук, помислих си. Преди години я бяха превърнали в малък апартамент. На стената в коридора имаше дълга редица с метални пощенски кутии. В сградата вече нямаше портиерка, която да разнася пощата до всяка врата. Мадам Роайе. Маме твърдеше, че се е казвала така. Бях чела много за портиерите и тяхната роля по време на арестите. Повечето бяха изпълнили заповедите на полицаите, а някои дори се бяха престарали, водейки ги до скривалищата на еврейските семейства. Други бяха разграбили имуществото от празните апартаменти веднага след арестите. Само някои се бяха застъпили за еврейските семейства. Чудех се каква е била ролята на мадам Роайе. Спомних си за нашата портиерка на булевард „Монпарнас“. Беше на моите години, от Португалия. Тя не бе преживяла войната.

Подминах асансьора и се качих по стълбите до четвъртия етаж. Работниците бяха излезли в обедна почивка. В сградата цареше тишина. Когато отворих входната врата, ме обзе странно чувство на отчаяние и празнота. Отидох до старата част на жилището, която Бертран ни бе показал преди дни. Ето къде се бе случило. Именно тук полицаите бяха почукали на вратата в горещата юлска утрин, точно преди разсъмване.

Стори ми се, че всичко, което бях прочела за „Вел’д’Ив“ до момента, е започнало в този апартамент, на мястото, където щях да живея. Описанията на свидетелите и книгите по темата, оцелелите и очевидците, които бях интервюирала — всички те ми подсказваха с почти абсурдна яснота какво точно е станало между стените, които сега докосвах.

Статията, която започнах да пиша преди няколко дни, беше почти готова. Скоро трябваше да я предам. Все още ми оставаше да посетя двата лагера в департамента Лоаре, както и Дранси. Освен това ми предстоеше среща с Франк Леви, чиято асоциация организираше честването на шейсетгодишнината от „Вел’д’Ив“. Проучванията ми отиваха към своя край. После щях да получа друга тема.

Сега обаче, след като бях разбрала, че въпросните събития са толкова тясно свързани с живота ми, трябваше да науча повече. Търсенето не бе приключило. Исках да знам всичко. Какво се бе случило с еврейското семейство, живяло тук? Как са се казвали? Имали ли са деца? Някой от тях завърнал ли се е от лагерите на смъртта? Всички ли бяха мъртви?

Разходих се из празния апартамент. В една от стаите стената беше съборена. Сред отломките забелязах дълбока ниша, умело скрита зад ламперията. Сега бе разкрита наполовина. Стори ми се идеална за скривалище. Ако стените можеха да говорят… Но нямаше нужда. Аз се досещах какво е станало тук. Виждах го пред очите си. Оцелелите описаха горещата тиха нощ, ударите по вратата, строгите заповеди на полицията и пътуването с автобус през Париж. Разказаха ми за вонящия ад във „Вел’д’Ив“. Тези хора се бяха спасили. Бяха успели да откъснат звездите си и да избягат.