Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 44
Татяна дьо Роне
— Трябва да избягаме оттук.
Момичето поклати глава.
— Няма начин. Полицаите имат оръжия. Не можем да се измъкнем.
Рашел сви кокалестите си рамене.
— Аз ще го направя.
— А майка ти? Тя ще те чака в другия лагер, като моята.
Рашел се усмихна.
— Наистина ли го мислиш? Нима вярваш на полицаите?
Момичето мразеше самонадеяната усмивка на Рашел.
— Не — заяви твърдо тя. — Не им вярвам. Вече не вярвам на никого.
— Нито пък аз — каза Рашел. — Видях какво правят. Дори не изписаха правилно имената на малките. Сложиха им табелките, но всичко се обърка, когато повечето деца ги свалиха. Не им пука. Излъгаха ни. И нас, и майките ни.
Рашел изненадващо хвана ръката й. Стисна я силно, както правеше Армел. После се изправи и изчезна.
На следващата сутрин ги събудиха много рано. Полицаите влязоха в бараките и започнаха да ги бутат с палките си. По-малките деца, още полузаспали, се разпищяха. Момичето се опита да успокои онези, които лежаха най-близо до нея, но те бяха ужасени. Подкараха ги към друга барака. Тя поведе две деца за ръка. Когато влязоха, забеляза, че един от полицаите държи странен инструмент. Имаше необичайна форма. Никога не бе виждала такъв. Децата писнаха уплашено и отстъпиха назад. Полицаите ги заудряха и заритаха. После завлякоха няколко при мъжа с инструмента. Момичето ги наблюдаваше с ужас. Изведнъж разбра. Искаха да им обръснат главите. Всички деца щяха да загубят косата си.
Гъстите черни кичури на Рашел паднаха на земята. Голият й череп беше бял и заострен като яйце. Рашел изгледа мъжете с омраза и отвращение. После се изплю в краката им. Един жандарм я изблъска грубо встрани.
Малките се бунтуваха. Трябваше да ги държат няколко мъже. Когато й дойде редът, тя не се противопостави. Сведе покорно глава. Почувства студения допир на машинката и затвори очи. Не можеше да гледа как дългите златисти кичури падат на земята. Косата й. Красивата й коса, на която всички се възхищаваха. Усети как гърлото й се свива, но преглътна сълзите си. Никога не плачи пред тези мъже. Никога. Това е само коса. Ще порасне отново.
Почти свършиха. Момичето отвори очи. Полицаят, който я държеше, имаше дебели розови ръце. Тя се втренчи в него, докато другият мъж приключваше с последните кичури.
Разпозна червенокосия симпатичен полицай от квартала. Онзи, с когото майка й обичаше да говори. Винаги я поздравяваше на път за училище. В деня на арестите тя му бе помахала, но той бе извърнал смутено глава. Сега обаче се намираше твърде близо, за да се престори, че не я вижда.
Момичето не сваляше поглед от него. Очите му имаха странен жълтеникав цвят. Лицето му беше зачервено от срам. Тялото му трепереше. Тя не каза нищо. Просто го наблюдаваше с цялата ненавист, на която беше способна.
Полицаят я гледаше, без да помръдне. Тя му отвърна с презрителна усмивка, твърде жлъчна за нейните десет години. После се отскубна рязко от тежките му ръце.
На излизане от старческия дом бях като зашеметена. Трябваше да се върна в редакцията, където ме чакаше Бамбър, но несъзнателно тръгнах към улица „Сентонж“. В главата ми се въртяха толкова много въпроси. Дали
