Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 43

Не откъсвах очи от нея. Погледите ни се срещнаха. Тя помръкна, когато забеляза изражението ми.

— Как точно се случи? Как се преместихте?

Маме оправи ръкавите си и отвърна:

— Мадам Роайе каза на нашата портиерка, че на улица „Сентонж“ се е освободил тристаен апартамент. Това е всичко.

Тишина. Тя сложи ръце в скута си.

— Но, маме — казах аз, — не си ли очаквала, че тези хора ще се върнат някой ден?

Лицето й стана сериозно. Устните й се свиха болезнено.

— Не знаехме нищо — заяви накрая. — Абсолютно нищо.

После сведе очи и не продума повече.

Тази нощ й се стори най-тежката досега. Най-тежката за нея и другите деца. Бараките бяха напълно изпразнени. Вътре нямаше нищо. Нито дрехи, нито чаршафи. Нищо. Пухените завивки бяха разпорени и белите пера покриваха пода подобно на изкуствен сняг.

Децата плачеха, пищяха и хълцаха от ужас. Най-малките не разбираха какво се случва и продължаваха да викат майките си. Напикаваха се, въргаляха се по земята и ревяха от отчаяние. По-големите, като нея, седяха безмълвно на мръсния под, заровили глави в шепите си.

Никой не ги поглеждаше. Никой не се грижеше за тях. Почти не ги хранеха. Те бяха толкова гладни, че дъвчеха сламки сено. Никой не ги утешаваше. Момичето се зачуди дали полицаите имат семейства. Вкъщи не ги ли чакаха децата им? Защо се отнасяха към малките по този начин? Дали изпълняваха заповеди, или винаги се държаха така? Може би бяха машини, а не човешки същества? Тя ги огледа внимателно. Не, бяха от плът и кръв. Истински хора. Момичето не разбираше.

На следващия ден забеляза група жени, които ги наблюдаваха през телената ограда. Носеха пакети храна.

Опитваха се да ги пъхнат през дупките. Но полицаите им наредиха да се отдалечат. Те не се появиха отново.

Момичето не можеше да се познае. Беше станала неотстъпчива, необуздана. Биеше се с по-големите деца, когато се опитваха да откраднат от нея парче твърд хляб. Обиждаше ги. Удряше ги. Чувстваше се опасна и подивяла.

Отначало не поглеждаше малките. Напомняха й твърде много за братчето й. Но сега съзнаваше, че трябва да им помогне. Бяха крехки и беззащитни. Окаяни и раздърпани. Повечето имаха диария. Дрехите им бяха изцапани с изпражнения. Нямаше кой да ги измие и нахрани.

Постепенно научи имената и възрастта им. Някои още не можеха да говорят. Те просто се радваха на нейния топъл глас, на усмивките и целувките й. Непрекъснато я следваха из двора на лагера. Десетки деца щъкаха след нея като мръсни врабчета.

Тя им разказваше същите приказки, с които преди бе приспивала братчето си. Нощем, докато лежаха върху гъмжащата от бълхи слама, а наоколо шумоляха плъхове, момичето им шепнеше истории. Обикновено ги правеше по-дълги, отколкото бяха всъщност. По-големите деца също се скупчваха около нея. Някои се преструваха, че не слушат, но тя знаеше, че не е така.

Сред децата беше и единайсетгодишната Рашел — високо чернокосо момиче, което често я гледаше с презрение. Но всяка нощ тя слушаше приказките и сядаше все по-близо до нея, за да не изпусне и дума. А веднъж, след като повечето деца най-накрая бяха заспали, Рашел я заговори с дълбок, дрезгав глас: