Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 42

Лекарят на маме — мрачният, но ефективен доктор Рош — веднъж ми каза, че е хубаво да говоря с нея за миналото. Според него тя имаше по-ясна представа за събитията отпреди трийсет години, отколкото за случилото се същата сутрин.

Беше като малка игра. При всяко посещение й задавах въпроси. Държах се естествено, без да се вживявам особено. Тя знаеше много добре какво правя, но се преструваше, че не разбира.

Забавлявах се, когато научих какъв е бил Бертран като дете. Маме винаги споделяше най-пикантните подробности. Оказа се, че в училище далеч не е бил отраканото момче, за което се представяше. Не обичал да учи, макар родителите му да твърдяха, че бил отличник. На четиринайсет се скарал жестоко с баща си заради дъщерята на съседа — разхайтена блондинка, която пушела марихуана.

Понякога обаче не ми харесваше да се ровя из поразената памет на маме. Тя често имаше бели петна. На моменти не помнеше нищо. В „лошите“ дни мълчеше упорито. Зяпаше в телевизора с отворена уста, а брадичката й щръкваше напред.

Една сутрин не можа да познае Зоуи. Непрекъснато питаше:

— Кое е това момиче? Какво прави тук?

Както винаги, Зоуи се държа като възрастен човек. Но същата вечер я чух да плаче в леглото си. Когато внимателно я попитах защо е тъжна, тя каза, че й е трудно да гледа как прабаба й губи разсъдъка си.

— Маме — започнах аз, — вие с Андре кога се преместихте на улица „Сентонж“?

Очаквах да се намръщи и да ме изгледа неразбиращо като стара маймунка. Щеше да промърмори нещо от сорта на: „О, изобщо не си спомням.“ Отговорът обаче дойде като камшичен удар.

— През юли четирийсет и втора година.

Изправих се и я погледнах.

— Юли четирийсет и втора?! — възкликнах аз.

— Да — каза тя.

— Как намерихте този апартамент? Било е по време на войната. Сигурно сте търсили дълго.

— Ни най-малко — отвърна тя развеселено. — Изведнъж се беше освободил. Чухме за него от портиерката на сградата мадам Роайе. Беше приятелка с бившата ни портиерка. Преди това живеехме на улица „Тюрен“, точно над магазина на Андре. В тясна квартира с една спалня. Ето защо се преместихме. Тогава Едуар беше на десет-дванайсет години. Много ни се искаше да имаме повече пространство. А и наемът беше нисък. В онези дни кварталът далеч не беше толкова модерен, колкото сега.

Наблюдавах я внимателно. Накрая се прокашлях и попитах:

— Маме, помниш ли кога се нанесохте? В началото или в края на юли?

Тя се усмихна, доволна от представянето си.

— Помня много добре. Беше в края на юли.

— А знаеш ли защо жилището е било освободено така внезапно?

Още една широка усмивка.

— Разбира се. Току-що бяха извършили масовите арести. Задържаха много хора. Изведнъж се освободиха доста апартаменти.