Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 41

— Съжалявам — смънка покорно Вероник.

Докоснах я по рамото и казах:

— Не се притеснявайте. Просто не използвам името на съпруга ми.

— Американски нрави — намеси се маме. — Мис Джармънд е от Америка.

— Да, забелязах — каза Вероник малко по-ведро.

Как го бе забелязала? Искаше ми се да попитам. По акцента, по дрехите, по обувките?

— Значи денят е добър, нали, маме!

Седнах до нея и сложих длан върху ръката й.

За разлика от старицата на улица „Нелатон“ маме изглеждаше доста свежа. Почти нямаше бръчки. Сивите й очи бяха съвсем ясни. Въпреки съсухрената си външност обаче жената от улица „Нелатон“ имаше здрав разсъдък, докато маме страдаше от алцхаймер. Понякога не си спомняше коя е.

Родителите на Бертран решиха да я преместят в старчески дом, когато осъзнаха, че не може да живее сама. Понякога пускаше газовия котлон и го забравяше включен цял ден. Ваната й често преливаше и правеше наводнения. Случваше се да излезе от апартамента и да се разхожда по халат по улица „Сентонж“. Разбира се, отначало тя запротестира. В никакъв случай не искаше да живее в старчески дом. Постепенно обаче свикна с обстановката, въпреки че от време на време се бунтуваше.

— Да, денят наистина е „добър“ — ухили се тя, след като Вероник излезе.

— О, разбирам — заявих. — Тормозиш всички наоколо, както обикновено?

— Да — потвърди тя и се обърна към мен. Нежните й сиви очи разучиха лицето ми.

— Къде е нехайният ти съпруг? Никога не идва да ме види. Само не казвай, че е много зает.

Въздъхнах.

— Е, поне ти си тук — каза маме и в следващия миг се намръщи. — Струваш ми се уморена. Всичко наред ли е?

— Да — отвърнах.

Знаех, че имам уморен вид. Не можех да направя нищо. Нуждаех се от почивка, но тя предстоеше чак през лятото.

— А апартаментът?

Току-що се бях отбила там, за да проверя как върви преустройството. Вътре кипеше активност. Бертран надзираваше всички с типичната си енергичност. Антоан беше изтощен.

— Ще стане страхотен — казах. — Когато приключим с ремонта.

— Липсва ми — заяви маме. — Мъчно ми е, че не живея там.

— Сигурна съм, че е така.

Тя сви рамене.

— Човек се привързва към определени места. Както към хората. Чудя се дали и на Андре му липсва.

Андре беше съпругът на маме. Не го познавах лично. Бе починал още в тийнейджърските години на Бертран. Маме говореше за него в сегашно време. Не я поправях. Нямаше нужда да й напомням, че е починал отдавна от рак на белия дроб. Тя обичаше да го споменава. В началото, дълго преди да започнат проблемите с паметта й, често й ходех на гости на улица „Сентонж“. Всеки път ми показваше албумите си. Чувствах, че познавам отлично лицето на Андре Тезак. Имаше същите сиво-сини очи като Едуар. По-закръглен нос. И малко по-топла усмивка.

Маме ми бе разказала цялата история на тяхното запознанство. През войната нещата се усложнили. Семейство Тезак произхождаше от Бургундия. Когато обаче наследил винарския бизнес от баща си, Андре едва свързвал двата края. Затова се преместил в Париж и отворил малък антикварен магазин на улица „Тюрен“, близо до площад „Вож“. Отнело му известно време да си създаде добро име и да се наложи на пазара. Едуар поел управлението след смъртта на баща си и преместил магазина на улица „Бак“ в Седми арондисман. Там се намираха най-престижните търговци на антики в Париж. Сега за магазина се грижеше Сесил, по-малката сестра на Бертран, при това доста успешно.