Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 40

Майка й стоеше до нея като вцепенена. Момичето долавяше тежкото й учестено дишане. Стисна силно студената й ръка. Изведнъж усети как полицаите ги разделят. Майка й изпищя. Спусна се към нея с разкъсана рокля, разрошена коса и изкривена уста. Не спираше да вика името й. Момичето се опита да хване ръцете й, но мъжете я избутаха встрани и тя падна на колене. Майка й се бореше като диво животно. За кратко успя да се отскубне от полицаите. В този миг момичето видя истинската си майка — силната, борбена жена, която помнеше и обичаше. Почувства как я прегръща за последно. Къдравата й коса докосна лицето й. Изведнъж момичето бе заслепено от силна струя студена вода. Борейки се за глътка въздух, тя отвори очи и зърна мъжете. Отвеждаха майка й, като я теглеха за яката на разкъсаната рокля.

Струваше й се, че минават часове. Наоколо се лутаха плачещи деца. Полицаите ги заливаха с кофи студена вода. Жени се дърпаха и мятаха отчаяно. Глухите удари от палките отекваха във въздуха. Тя обаче знаеше, че всичко е станало много бързо.

Децата останаха от едната страна на двора, а жените — от другата. Между тях имаше плътна редица от полицаи. Те повтаряха, че жените и децата над дванайсет години ще тръгнат първи. По-малките щяха да ги последват след седмица. Бащите вече бяха заминали. Заповедите трябваше да се изпълняват стриктно.

Майка й стоеше с другите жени. Втренчи се в дъщеря си с окуражителна усмивка. Като че ли искаше да извика: „Чу ли, милинка? Всичко ще се оправи. Така казаха полицаите. След няколко дни ще бъдем заедно. Не се тревожи, съкровище.“

Тя огледа останалите деца. Бяха толкова много. Най-малките плачеха от страх. Видя как момичето с кървящите уши маха на баба си с разтворени длани. Какво ще се случи с нас, помисли си. Къде ще отведат родителите ни?

Жените излязоха през портите на лагера. Майка й се насочи надясно и тръгна по дългия път, който водеше към гарата. Обърна се към нея за последен път.

После изчезна от погледа й.

— Днес е един от „добрите“ дни, мадам Тезак — каза Вероник с усмивка, когато влязох в слънчевата бяла стая.

Тя беше част от персонала, който се грижеше за маме в чистия, приветлив старчески дом в Седемнайсети арондисман, недалеч от парка „Монсо“.

— Не я наричайте мадам Тезак — сряза я бабата на Бертран. — Тя мрази това име. Казва се мис Джармънд.

Не успях да потисна усмивката си. Вероник изглеждаше сломена.

— Аз съм истинската мадам Тезак — добави старата дама с лека надменност и пълно отвращение към втората мадам Тезак, снаха й Колет. Майката на Бертран.

Типична реакция на маме. Дори на тази възраст проявяваше войнствения си характер. Първото й име беше Марсел. Мразеше го. Никой не й казваше така.