Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 39

Когато мъжете нахлуха в бараките, момичето не изпита страх. Беше претръпнала. Около нея сякаш се издигаше висока, дебела стена. Тя хвана ръката на майка си и я стисна силно, за да й даде кураж. Заповядаха им да излязат навън. Трябваше да се наредят на малки групи пред друга барака. Момичето зачака търпеливо с майка си. Постоянно се озърташе за баща си. Нямаше го никъде.

Щом дойде техният ред да влязат, тя забеляза няколко полицаи, седнали зад една маса. До тях стояха две жени, облечени в обикновени дрехи. Бяха от селото. Те оглеждаха хората със студени, строги лица. Момичето чу как заповядват на старицата отпред да им предаде всичките си пари и ценности. Тя свали венчалния пръстен и часовника си. До нея стоеше момиче на шест-седем години и трепереше от страх. Единият полицай посочи малките златни халки на ушите й. Тя беше твърде уплашена, за да ги свали сама. Баба й се наведе и опита да ги откопчае. Полицаят въздъхна отегчено. Бавеха се твърде много. Щяха да останат там цяла нощ при тази скорост.

В следващия миг една от жените се приближи до момичето и рязко дръпна обеците от ушите й. Нежната кожа се разкъса. Малката изпищя и се хвана за шията, по която се стичаше кръв. Бабата също извика. Полицаят я удари през лицето. После ги отведе навън. Из опашката се разнесе тревожен шепот. Мъжете в униформи размахаха оръжията си. Настъпи тишина.

Момичето и майка й нямаха какво да предадат. Само брачната халка на майката. Една селянка с червендалесто лице разкъса роклята й до пъпа. Отдолу се показа бледата й кожа и захабеното бельо. Жената зарови припряно из гънките на дрехите. Накрая пъхна ръка под бельото и заопипва голото й тяло. Майка й се намръщи, но не издаде звук. Момичето я наблюдаваше уплашено. Мразеше начина, по който полицаите гледаха майка й. Ненавиждаше селянката, която я побутваше грубо, сякаш беше парче месо. И с нея ли смятаха да се държат така? Щяха ли да разкъсат дрехите й? Опасяваше се, че ще намерят ключа. Стисна го в джоба си с всичка сила. Не, не можеха да й го отнемат. Тя нямаше да допусне това. Никога.

Никой не я пребърка. Преди да излезе на двора с майка си, тя зърна за последен път нарастващата купчина върху масата — гердани, гривни, брошки, пръстени, часовници, пари. Какво щяха да правят с всички тези вещи? Да ги продадат? Да ги използват? Защо им бяха нужни?

Навън отново им заповядаха да се наредят на опашка. Денят беше горещ и прашен. Момичето примираше от жажда. Гърлото й беше възпалено и пресъхнало. Чакаха дълго време под мълчаливите погледи на полицаите. Какво се случваше? Къде беше баща й? Защо стояха на двора? Зад гърба й се чуваха сподавени тревожни гласове. Никой не знаеше. Никой не можеше да отговори. Но тя знаеше. Чувстваше го. И когато се случи, беше подготвена.

Полицаите се нахвърлиха върху тях като ято огромни черни птици. Задърпаха жените към едната страна на лагера, а децата — към другата. Отделиха дори най-малките. Момичето наблюдаваше всичко, сякаш се намираше в паралелен свят. Чуваше виковете и писъците. Виждаше как жените се свличат на земята и се вкопчват в дрехите на децата си. Полицаите вдигаха палките си и ги удряха по главите. Една жена падна на земята с окървавено лице.