Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 38

— Защо смятате, че са мислели по този начин? — попитах аз.

Старицата се усмихна тъжно.

— Години наред ни убеждаваха, че евреите са врагове на страната ни. Ето защо. През четирийсет и първа и четирийсет и втора година имаше изложба — в зала „Берлиц“, ако не се лъжа. На булевард „Де-з-Италиен“. Казваше се „Евреинът и Франция“. Германците се погрижиха да остане там с месеци. Пожъна огромен успех сред парижани. А какво представляваше всъщност? Шокираща проява на антисемитизъм.

Тя приглади полата с кокалестите си пръсти.

— Спомням си полицаите. Добрите парижки полицаи. Честните жандарми. Те бутаха децата към автобусите. Крещяха им. Използваха палките си.

Жената отпусна брадичка на гърдите си. Промърмори нещо, което не успях да доловя. Прозвуча като: „Трябва да се срамуваме, че не се опитахме да ги спрем.“

— Не сте знаели — прошепнах, развълнувана при вида на насълзените й очи. — Какво щяхте да предприемете?

— Никой не помни децата от „Вел’д’Ив“. Никой не се интересува от тях.

— Може би сега ще си спомнят — казах. — Тази година ще бъде различно.

Тя прехапа сбръчканите си устни.

— Не, едва ли. Нищо не се е променило. Хората не помнят. А и защо да го правят? Това са най-мрачните дни в историята на страната ни.

Момичето се чудеше къде е баща й. Несъмнено се намираше в една от бараките на лагера, но тя го бе видяла само един-два пъти досега. Не знаеше колко дни са минали от пристигането им. Единственото нещо, което не й даваше мира, беше братчето й. Събуждаше се нощем и трепереше при спомена за момченцето в шкафа. Изваждаше ключа от джоба и го гледаше с болка и страх. Вероятно вече бе умряло от жажда или глад. Тя се опита да преброи дните от онзи черен четвъртък, когато мъжете дойдоха, за да ги отведат. Седем? Десет? Не можеше да прецени. Чувстваше се изгубена и объркана. Дните бяха изпълнени с ужас, глад и смърт. Много деца умираха в лагера. Изнасяха малките им телца сред плач и писъци.

Една сутрин забеляза, че няколко жени разговарят оживено. Сториха й се мрачни и угрижени. Попита майка си какво се случва, но тя не знаеше. Без да се притеснява, момичето зададе същия въпрос на една жена, чийто син беше на възрастта на братчето й. Двамата спяха до тях през последните дни. Жената беше със зачервено лице, сякаш имаше висока температура. Тя обясни, че из лагера се носят слухове. Очаквало се родителите да заминат на изток, за да работят. Там трябвало да се подготвят за пристигането на децата, които щели да ги последват след няколко дни. Момичето я слушаше изумено. Предаде думите на майка си, която ококори очи и бурно поклати глава. Не, подобно нещо не биваше да се случва. Нямаха право да разделят децата от родителите.

В предишния си сигурен живот, който бе останал някъде в далечното минало, момичето би повярвало на майка си. Обикновено й вярваше безрезервно. Но в този нов, жесток свят усещаше, че е пораснала. Чувстваше се по-възрастна от майка си. Разбираше, че другите жени казват истината. Слуховете бяха верни. Не знаеше как да го обясни на майка си. Тя като чели се бе превърнала в дете.