Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 37

Татяна дьо Роне

— Американски журналисти значи — каза старицата с треперещ глас.

— Американски и британски — уточни Бамбър.

— Журналисти, които се интересуват от „Вел’д’Ив“? — попита тя.

Извадих бележник и химикалка и ги подпрях на коленете си.

— Спомняте ли си арестите, мадам? — попитах аз. — Ще споделите ли нещо с нас? И най-малката подробност ще ни е от полза.

Тя се засмя.

— Нима мислите, че не помня, млада госпожице? Смятате, че съм забравила?

— Е — казах, — все пак се е случило доста отдавна.

— На колко години сте? — попита тя безцеремонно.

Усетих как се изчервявам. Бамбър скри усмивката си зад фотоапарата.

— На четирийсет и пет — отвърнах.

— Аз пък ще стана на деветдесет и пет — каза тя и разкри потъмнелите си венци. — На шестнайсети юли четирийсет и втора година бях на трийсет и пет. Десет години по-млада, отколкото сте вие сега. И си спомням всичко.

Тя замълча и прикова воднистите си очи в улицата отдолу.

— Събудих се много рано от шума на автобуси. Спряха точно под прозореца ми. Погледнах навън и видях как пристигат. Един след друг. Градски автобуси. От онези, с които се возех всеки ден. Зелено-бели. Бяха безброй. Чудех се защо са се появили. После зърнах хората, които започнаха да слизат от тях. И децата. Толкова много деца. Разбирате ли, трудно ми е да забравя децата.

Водех си записки, а Бамбър от време на време щракаше с фотоапарата.

— След малко се облякох и излязох с момчетата. Тогава бяха още малки. Искахме да разберем какво се случва. Бяхме любопитни. Появиха се съседите и портиерът. Когато видяхме жълтите звезди, се досетихме. Евреите. Арестуваха евреите.

— Имахте ли представа какво ще стане с тези хора? — попитах.

Тя сви съсухрените си рамене и отвърна:

— Не. Дори не предполагахме. Откъде можехме да знаем? Научихме чак след войната. Мислехме, че ги пращат да работят някъде. Не сме подозирали, че става нещо толкова страшно. Спомням си как някой каза: „Това са френски полицаи. Няма да им направят нищо лошо.“ Ето защо не се тревожехме. А на следващия ден, макар всичко да се бе случило в центъра на Париж, вестниците и радиото не споменаха и дума затова. Никой не се притесняваше. Аз също останах спокойна. Докато не видях децата.

Тя замлъкна.

— Децата? — повторих.

— Няколко дни по-късно пак отведоха евреите с автобуси — продължи тя. — Стоях на тротоара и наблюдавах как семействата излизат от стадиона със своите мръсни плачещи деца. Бяха уплашени и парцаливи. Ужасих се. Разбрах, че вътре не са им давали достатъчно храна и вода. Почувствах гняв и безсилие. Опитах се да им подам малко плодове и хляб, но полицаите не ми позволиха.

Тя замълча и дълго не продума. Стори ми се уморена. Бамбър тихо прибра фотоапарата. Зачакахме. Не смеехме да мръднем. Чудех се дали ще продължи да говори.

— След всички тези години — каза тя накрая с приглушен глас — все още виждам децата пред себе си. Виждам как се качват на автобусите и потеглят от тук. Не знаех къде отиват, но имах ужасно предчувствие. Повечето хора около мен бяха безразлични. Приемаха съвсем спокойно случващото се. За тях беше нормално, че отвеждат евреите.