Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 36

Дадоха им студена зелева супа, рядка и блудкава. Не получиха нищо друго за ядене. След малко повечето жени се съблякоха на двора. Мъчеха се да измият мръсните си тела под тънките струи вода, които течаха над няколко ръждясали железни корита. Видяха й се грозни и отвратителни. Мразеше телата им. Отпуснатите и слабите, старите и младите. Ненавиждаше мисълта, че трябва да ги вижда голи. Извърна глава — не можеше да понася тази гледка.

Момичето се сгуши в майка си и се помъчи да не мисли за братчето си. Тялото и главата я сърбяха. Мечтаеше си за баня, за собственото си легло, за братчето си. Искаше да вечеря. Чудеше се дали на света има нещо по-лошо от случилото се през последните дни. Спомни си за своите приятелки, за другите момичета от училище, които също носеха звезди. Доминик, Софи, Агнес. Какво ли бе станало с тях? Дали бяха избягали? Може би се намираха на сигурно място. А Армел? Криеше ли се някъде със семейството си? Щеше ли да се види отново с нея и останалите момичета? Щеше ли да отиде на училище през септември?

Тази нощ не успя да заспи. Нуждаеше се от утешителния допир на баща си. По едно време стомахът я преряза. Знаеше, че не им е позволено да напускат бараките през нощта. Стисна зъби и уви ръце около тялото си. Но болката се усили. Тя се надигна бавно и тръгна на пръсти между редиците спящи жени и деца. После се отправи към отходното място.

Дворът на лагера бе огрян от силна светлина. Тя клекна над една дупка. Надникна вътре и видя как в изпражненията се гърчат тлъсти бели глисти. Страхуваше се, че някой полицай ще я зърне от вишката. Затова придърпа полата си надолу. После бързо изтича до бараката.

Въздухът вътре беше спарен и мръсен. Някои деца мърмореха насън. Една жена подсмърчаше. Момичето се обърна към майка си и се втренчи в изпитото й бледо лице.

Веселата, гальовна жена си беше отишла. Нямаше я майката, която я вземаше на ръце и й шепнеше нежни думи на идиш. Жената с бляскави златисти къдрици и хубава фигура, към която всички съседи и собственици на магазини се обръщаха на малко име. Жената, излъчваща топъл майчин аромат на вкусни печива, свеж сапун и чисти чаршафи. Жената със заразителния смях. Жената, която я уверяваше, че ще преживеят войната, защото са силно, сплотено семейство, изпълнено с любов.

Тази жена постепенно беше изчезнала. Сега изглеждаше слаба и бледа. Никога не се смееше. Миришеше лошо. Косата й беше изтъняла, суха и прошарена.

Момичето чувстваше, че майка й вече е мъртва.

Старицата ни загледа със сълзящи, мътни очи. Сигурно е на сто години, помислих си. Имаше беззъба усмивка като на бебе. В сравнение с нея маме беше едва ли не девойка. Старицата живееше точно над магазинчето на сина си, продавача на вестници на улица „Нелатон“. Тесният й апартамент беше отрупан с прашни мебели, проядени от молци килими и увехнали растения. Тя седеше в изтърбушено кресло до прозореца. Наблюдаваше ни как влизаме в стаята и се представяме. Изглеждаше доволна от неочакваното посещение.