Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 35

Оставихме му голям бакшиш…

Вървяха дълго по прашен път от малката гара до някакво село. Хората по улиците ги гледаха и ги сочеха с пръст. Момичето едва стъпваше на краката си. Къде отиваха сега? Какво щеше да им се случи? Колко далеч бяха от Париж? Пътуването с влака продължи няколко часа. През цялото време тя не спираше да се тревожи за братчето си. С всеки изминат километър се обезсърчаваше все повече. Как можеше да се върне у дома? И то час по-скоро. Прилошаваше й при мисълта, че момченцето се чувства изоставено и забравено, докато седи заключено в тъмния шкаф. Да, сигурно си мислеше, че тя не се интересува от него и вече не го обича. Нямаше вода, нямаше светлина и се страхуваше. Тя бе нарушила обещанието си.

Къде се намираха? Момичето не успя да прочете името на гарата, когато пристигнаха. Но забеляза нещата, на които всяко градско дете би се възхитило — безкрайните зелени ливади, златистите ниви, омайния мирис на лято. Жуженето на пчелите. Птиците в небето. Перестите бели облачета. След ужасната смрад и жегата от последните дни всичко това й се струваше прекрасно. Може би все пак не ги водеха на толкова лошо място.

Тя последва родителите си през портите. От двете страни стояха навъсени пазачи с пушки. В следващия миг съзря дългите редици с тъмни бараки и оградата от бодлива тел. Сърцето й се сви и тя се притисна към майка си. Полицаите започнаха да раздават заповеди. Жените и децата трябваше да отидат в бараките отдясно, а мъжете — в тези отляво. Момичето стоеше безпомощно до майка си и наблюдаваше как баща й се отдалечава с група мъже. Почувства се толкова несигурна без него. Но нямаше какво да направи. Оръжията я плашеха. Майка й не помръдваше. Очите й бяха безизразни, мъртви. Лицето й изглеждаше бледо и болнаво. Когато ги поведоха към бараките, момичето се вкопчи в ръката й.

Вътре беше празно и зловещо. Имаше само греди и сено. Смрад и мръсотия. Отходното място се намираше отвън. Състоеше се от дъски, сковани над изкопани в земята дупки. Наредиха им да клекнат върху тях на групи и да се облекчат пред очите на всички. Като животни. Гледката я ужаси. Тя отказваше да се подчини. Не можеше да направи подобно нещо. Видя как майка й застава над една от дупките. Сведе засрамено глава. Накрая изпълни заповедта и приклекна с надеждата, че никой не я наблюдава.

Над бодливата тел момичето зърна селото. Черния връх на църква. Водна кула. Покриви и комини. Дървета. В тези къщи отсреща хората спят в леглата си, помисли си тя. Имаха чаршафи, одеяла, храна и вода. Бяха чисти, носеха изпрани дрехи. Никой не им крещеше. Не се отнасяха с тях като с животи. Те бяха там, отвъд оградата. В китното село, огласяно от църковните камбани.

Някои деца сигурно са дошли тук за ваканцията, мислеше си тя. Ходеха на пикник и играеха на криеница. Бяха щастливи въпреки войната. Може би не разполагаха с много храна и бащите им се биеха на фронта. Но все пак бяха радостни, обичани деца. Тя не можеше да проумее каква е разликата между тях и нея. Не знаеше защо трябва да преживее всичко това с останалите хора наоколо. Кой бе решил да ги затвори тук? И защо?