Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 31

Тръгнаха по тясната улица под заповедите на полицаите. Момичето се втренчи в непознатите лица, които ги наблюдаваха от прозорците, балконите, вратите и тротоара. Повечето от тях имаха празни, безизразни очи. Гледаха ги, без да продумат. Не ги интересува, помисли си момичето. Не ги интересува къде ни водят и какво ще се случи с нас. Един мъж се засмя и ги посочи. Държеше за ръка детето си. То също се забавляваше. Защо, учуди се момичето. Защо? Толкова ли сме смешни с миризливите си прокъсани дрехи? Затова ли ни се подиграват? Кое е забавното? Защо се смеят така жестоко? Искаше да ги заплюе и да се разкрещи.

Една жена на средна възраст пресече улицата и пъхна нещо в ръката й. Беше къшей мек хляб. Някакъв полицай я избута грубо встрани и тя се върна на отсрещния тротоар. После извика:

— Бедното ми дете! Дано Господ се смили над теб!

Какво прави Господ, запита се момичето. Нима ги бе изоставил? Може би ги наказваше заради нещо, за което тя не знаеше? Родителите й не бяха много религиозни, въпреки че вярваха в Бог. Тя не беше възпитана по традиционния начин, като Армел. Семейството на Армел спазваше всички обичаи. Момичето се питаше дали Бог не ги наказва заради това. Вероятно не засвидетелстваха вярата си достатъчно.

Подаде хляба на баща си, който й каза да го изяде. Тя го погълна толкова бързо, че едва не се задави.

Откараха ги със същите автобуси до една железопътна гара край реката. Мястото й беше непознато. Никога не бе стигала толкова далеч. Рядко бе напускала Париж. Когато видя влака, я обзе паника. Не, не биваше да тръгва. Трябваше да остане заради братчето си. Беше му обещала да се върне при него и да го спаси. Дръпна баща си за ръкава, като тихо повтаряше името на малкия. Той я изгледа.

— Не можем да направим нищо — каза безпомощно. — Нищо.

Тя си помисли за умното момче, което бе успяло да се измъкне. Защо баща й беше толкова нерешителен и страхлив? Не се ли притесняваше за сина си? Защо нямаше смелостта да избяга? Защо стоеше така безучастно, без да се опита да се върне в апартамента? Защо не вземеше ключа от нея и не побегнеше?

Баща й я погледна отново. Явно бе прочел мислите й. Обясни със спокоен тон, че се намират в огромна опасност. Не знаеше къде ще ги отведат и какво ще се случи с тях. Ако се втурнеше да бяга сега, полицията щеше да го убие. Щяха да го застрелят веднага пред очите на семейството му. А тогава би настъпил краят. Двете с майка й щяха да останат сами. Налагаше се да бъде с тях и да ги пази.

Момичето го слушаше. Никога досега не бе разговарял с нея по този начин. Гласът му звучеше така тревожно, както в онази нощ, когато тя случайно бе дочула шепота на родителите си. Опита се да го разбере. Не биваше да разкрива притеснението си. Но братчето й… Всичко беше по нейна вина! Тя го беше заключила в шкафа. Сега малкият можеше да бъде с тях. Щеше да стои до нея и да държи ръката й.