Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 32

Момичето заплака. Горещите сълзи пареха очите и бузите й.

— Не знаех! — изстена тя. — Папа, не знаех. Мислех, че ще се върнем. Исках да бъде на сигурно място. — После вдигна очи към него. Гласът й трепереше от страх и безсилие. Започна да го удря с юмручета по гърдите. — Ти не ми каза, папа. Не ми обясни. Никога не спомена, че сме в опасност. Никога! Защо? Смятал си, че съм твърде малка, за да разбера, нали? Искал си да ме защитиш. Така ли е?

Не можеше да го гледа повече. Изражението му беше толкова отчаяно и тъжно. Сълзите й размиваха образа му. Зарови лице в дланите си. Баща й не я докосна. В тези ужасни, самотни минути тя разбра, че щастливото й детство е свършило завинаги. Чувстваше, че изведнъж е пораснала. Отсега нататък нищо нямаше да бъде същото. За нея. За семейството й. За малкото й братче.

Дръпна баща си за ръката с неподозирана сила и изплака:

— Той ще умре! Ще умре!

— Всички сме в опасност — каза бащата. — Ние двамата, майка ти, брат ти, Ева и синовете й, хората около нас. Но аз съм тук, до теб. Всички мислим за брат ти. Той е в нашите сърца и молитви.

Преди тя да успее да отговори, полицаите ги изблъскаха във влака. Вътре нямаше седалки. Вагоните бяха товарни. Служеха за превозване на добитък. Миришеше ужасно. Тя застана до вратите и погледна към сивата прашна гара.

На съседния перон някакво семейство чакаше друг влак. Баща, майка и двете им деца. Майката беше красива, с изящен кок. Сигурно отиваха на почивка. Едно от децата беше момиче на нейните години. Носеше хубава лилава рокля. Косата й блестеше от чистота, а обувките й лъщяха на слънцето.

Момичетата от двете страни на перона се вторачиха една в друга. Красивата майка с изящния кок също гледаше. Момичето във влака знаеше, че косата й е мазна, а разплаканото й лице е черно от мръсотия. Но тя не сведе засрамено глава. Стоеше изправена, с гордо вдигната брадичка. Накрая избърса сълзите си.

Когато вратите се затвориха и влакът потегли със скърцане, тя надникна през един малък процеп в металната обшивка. Втренчи се във връстницата си на перона. Не откъсна очи от нея, докато лилавата й рокля не изчезна напълно в далечината.

Никога не съм харесвала Петнайсети арондисман — навярно заради чудовищното струпване на високи модерни сгради, обезобразили бреговете на Сена близо до Айфеловата кула. Така и не успях да свикна с тях, въпреки че са били издигнати още в началото на седемдесетте, много преди да се преместя в Париж. Когато с Бамбър открихме улица „Нелатон“, където някога се бе намирал „Велодром д’Ивер“, тази част на Париж ми се стори още по-неприветлива.

— Отвратително място — промърмори Бамбър и щракна няколко снимки с фотоапарата.

Улица „Нелатон“ беше мрачна и тиха. Явно слънчевите лъчи рядко стигаха до там. От едната й страна се редяха каменни буржоазни сгради от края на деветнайсети век. От другата, на мястото на стария „Велодром д’Ивер“, се виждаше огромна кафява конструкция, типична за началото на шейсетте години. Цветът и пропорциите й бяха ужасни. Над въртящата се стъклена врата имаше табела с надпис „Министерство на вътрешните работи“.