Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 29

Изправих се и отидох на дансинга с дръзкия французин.

На двайсет и седем изглеждах ослепително. И да, наистина бях станала Мис Нъхант на седемнайсет. Все още пазех короната от фалшиви диаманти. Зоуи обичаше да си играе с нея като малка. Никога не съм била суетна. Откакто обаче живеех в Париж, се чувствах много по-ухажвана, отколкото отвъд океана. Установих, че французите са доста по-дръзки и открити, когато флиртуват. Разбрах също, че макар да нямах нищо общо с изтънчените парижанки — бях твърде висока, руса и с едри зъби, — новоанглийският ми чар предизвикваше огромен интерес. През първите месеци, прекарани в Париж, се учудих на начина, по който французите се оглеждат един друг. Постоянно преценяваха околните. Обръщаха внимание на фигурата, облеклото, аксесоарите. Спомних си за първата ми пролет в Париж. Вървяхме по булевард „Сен Мишел“ със Сузана от Орегон и Джан от Вирджиния. Имахме съвсем небрежен вид. Носехме джинси, тениски и джапанки. И трите обаче бяхме високи, атлетични и русокоси — типичните американки. Около нас постоянно се навъртаха мъже. Bonjour Mesdemoiselles, vous ètes américaines, Mesdemoiselles? Млади и стари, студенти и бизнесмени. Безкрайни тълпи, които искаха телефонните ни номера, канеха ни на вечеря или питие, едни умолително, други шеговито. Някои бяха чаровни, някои — не съвсем. Такива неща не се случваха у дома. Американците не тичаха след момичетата на улицата, за да им се обяснят в любов. С Джан и Сузана се кикотехме безпомощно. Чувствахме се поласкани и смутени.

Бертран твърди, че се е влюбил в мен още в онзи нощен клуб в Куршевел. От пръв поглед. Не му вярвам. Мисля, че това се случи на другата сутрин, когато отидохме на ски.

— Господи, французойките не карат така! — каза задъхано той и ме погледна с нескрит възторг.

— Как? — попитах.

— Много по-бавни са — отвърна Бертран и ме целуна страстно.

Аз обаче се влюбих в него още на дансинга. Така силно, че дори забравих да се сбогувам с Хенри, когато излязох от дискотеката в прегръдката на Бертран.

Бертран заговори за брак съвсем скоро. Тогава не мислех за подобни неща. Беше ми достатъчно да сме гаджета. Той обаче ме умоляваше с такъв чар и настоятелност, че накрая се съгласих. Сигурно е очаквал да бъда идеалната съпруга и майка. Бях умна, възпитана, с добро образование (завърших с отличие Бостънския университет) и перфектни обноски „за американка“, както навярно си мислеше той. Бях здрава, атлетична и силна. Не пушех, не вземах наркотици, почти не пиех и вярвах в Бог. Когато се върнахме в Париж, се запознах със семейство Тезак. Чувствах се ужасно притеснена на първата ни среща. Техният изискан, класически апартамент гледаше към зеления, обточен с дървета парк до Дома на инвалидите. Имаше високи тавани, величествени камини от варовиков камък и блестящи дървени подове. По стените висяха старинни картини и карти, а стаите бяха обзаведени с мебели от осемнайсети век. Наоколо обикаляше възрастна прислужница с бяла престилка. Спомням си студените сиво-сини очи на Едуар и строгата му усмивка. Безупречния грим на Колет и елегантното й облекло. Тя ми подаде кафето и захарта с тънките си идеално поддържани пръсти. Сестрите на Бертран. Едната беше руса, с изсечени скули и бледо лице — Лор. Другата имаше кестенява коса, закръглено тяло и румени бузи — Сесил. Годеникът на Лор, Тиери, също присъстваше. Едва си разменихме няколко думи с него. И двете сестри ме наблюдаваха с очевиден интерес. Изглеждаха изненадани от факта, че техният брат — същински Казанова — е избрал обикновена американка, след като цял Париж беше в краката му.