Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 30

Знаех, че Бертран и неговото семейство очакват да родя набързо три-четири деца. Усложненията обаче започнаха още след сватбата. Безкрайни усложнения, които не бяхме очаквали. Направих няколко спонтанни аборта и се чувствах съкрушена.

След шест тежки години родих Зоуи. Бертран дълго се надяваше на второ дете. Аз също. Никога не говорехме затова.

А после се появи Амели. Амели и парижката й изтънченост.

Но сега не исках да мисля за нея. Достатъчно си бях блъскала главата в миналото.

Водата във ваната изстина и аз излязох навън, треперейки. Бертран още гледаше телевизия. При други обстоятелства бих се върнала при него, а той щеше да ме прегърне и целуне. Щях да му кажа, че е бил прекалено груб, и после леко да се нацупя. Той щеше да ме целуне и да ме отведе в спалнята, за да правим любов.

Но тази вечер не отидох при Бертран. Пъхнах се под завивките и продължих да чета за децата от „Вел’д’Ив“.

Последното нещо, изникнало в съзнанието ми, преди да изгася лампата, беше изражението на Гийом, докато разказваше за баба си.

Откога ли се намираха тук? Момичето не можеше да си спомни. Сетивата й бяха притъпени. Дните се сливаха с нощите. В даден момент тя се почувства зле и повърна, превиваща се от болка. Усети как баща й слага ръка на рамото й, за да я успокои. Мислеше единствено за братчето си. Не спираше да се тревожи за него. Изваждаше ключа от джоба и го допираше плътно до устните си, сякаш целуваше малките му пухкави бузи и къдравата му коса.

През последните дни няколко човека бяха починали. Тя бе видяла всичко. Наблюдаваше как жените и мъжете губят разсъдъка си сред задушаващата смрад. Полицаите ги биеха и ги завързваха за носилките. Някои хора умираха от сърдечен удар, други от треска, а трети се самоубиваха. Момичето гледаше как изнасят навън телата им. Никога не бе изпитвала подобен ужас. Майка й приличаше на смирено животно. Почти не говореше. Плачеше тихо и се молеше.

Една сутрин от високоговорителите се разнесоха строги заповеди. Хората трябваше да съберат личните си вещи и да застанат до изхода. Без протести. Тя стана. Чувстваше се слаба и изтощена. Краката й се подкосяваха. Едва стоеше изправена. Помогна на баща си да вдигне майка й. После взеха чантите. Тълпата бавно тръгна към вратите. Момичето забеляза, че всички се движат трудно и болезнено. Дори децата куцукаха като възрастни, прегърбени и свели глави. Тя се зачуди къде отиват. Искаше да попита баща си, но мрачното му изпито лице й подсказваше, че няма да получи отговор. Дали най-после щяха да се приберат у дома? Това ли беше краят? Нима всичко бе свършило? Можеше ли да си отиде вкъщи и да освободи братчето си?