Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 33

Татяна дьо Роне

— Странно място за административна сграда — отбеляза Бамбър. — Не мислиш ли?

Бамбър бе успял да намери само няколко снимки на някогашния стадион. Държах една от тях в ръката си. На бялата фасада бе изписано с големи черни букви: „Вел’д’Ив“. Грамадни врати. Множество автобуси, паркирани отпред. Тълпи от хора. Вероятно някой бе снимал от дома си на отсрещния тротоар в деня на арестите.

Огледахме се за паметна плоча, нещо, което да споменава за случилото се тук. Нямахме успех.

— Не мога да повярвам — заявих аз.

В крайна сметка открихме една табела на булевард „Грьонел“, точно зад ъгъла. Съвсем малка и незабележима. Чудех се дали изобщо някой се спира, за да я прочете. Тя гласеше:

На 16 и 17 юли 1942 г. в Париж са арестувани

13152 евреи. По-късно те са депортирани и убити

в Аушвиц. По заповед на нацистките окупатори

полицията на режима „Виши“ затваря във „Велодром

д ’Ивер“, който се е намирал на това място, при

нечовешки условия 1129 мъже, 2916 жени и 4115 деца.

Нека благодарим на онези, които са се опитали

да ги спасят. Хора, помнете!

— Интересно — заяви Бамбър. — Защо са прибрали много повече деца и жени, отколкото мъже?

— Носели се слухове за предстоящата операция — обясних аз. — И преди това е имало подобни акции. Най-вече през август четирийсет и първа година. Но тогава са задържали само мъжете. А и въпросните арести далеч не са били толкова масови и добре планирани, колкото този. Ето защо той е най-ужасният. В нощта на шестнайсети юли повечето мъже са се скрили, защото са предполагали, че жените и децата им са в безопасност. Очевидно са сбъркали.

— Колко дълго е планирана операцията?

— Месеци наред — отвърнах. — Френското правителство е работило усилено по нея още от април. Изготвяли са списъци с евреи, които да задържат. В арестите са участвали над шест хиляди парижки полицаи. Отначало избрали за дата на операцията четиринайсети юли. Но заради националния празник я отложили за малко по-късно.

Отидохме до станцията на метрото. Улицата изглеждаше мрачна и тъжна.

— А после? — попита Бамбър. — Къде са отвели семействата?

— Затворили са ги във „Вел’д’Ив“ за няколко дни. Чак накрая пуснали вътре група медицински сестри и лекари. Там те заварили хаос и отчаяние. Семействата били откарани до гара Остерлиц, а после до лагерите около Париж. След това ги изпратили направо в Полша.

Бамбър вдигна едната си вежда.

— Лагери? Концентрационни лагери във Франция?

— Да. Смятали ги за преддверията към Аушвиц. Най-близо до Париж е бил Дранси. Другите са Питивие и Бон-ла-Роланд.

— Чудя се какво е останало от тях днес — заяви Бамбър. — Трябва да отидем там и да проверим.

— Ще го направим — казах аз.

Спряхме на ъгъла на улица „Нелатон“, за да пием кафе. Погледнах часовника си. Бях обещала да посетя маме. Знаех, че няма да успея. Щях да отида на другия ден. Не го приемах като задължение. маме беше бабата, която никога не бях имала. И двете ми баби починаха, докато бях съвсем малка. Искаше ми се единствено Бертран да полага малко повече усилия. Тя го обожаваше.