Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 28

— Смяташ ли, че вашите читатели се интересуват от „Вел’д’Ив“? — попита той. — Било е в далечното минало, хората не обичат да четат за такива неща.

— Защото французите се срамуват ли? — отвърнах. — Ние също трябва да забравим всичко и да продължим напред, така ли?

Бертран свали крака ми от коляното си. В очите му се появи характерният блясък. Подготвих се за предстоящия изблик.

— Господи! — възкликна той с ехидна усмивка. — Ето го и поредния шанс да покажеш на своите сънародници колко непочтени сме ние, французите, щом сме сътрудничили на нацистите и сме изпратили толкова невинни семейства на сигурна смърт. Малката Мис Нъхант ще разкрие истината! И какво ще постигнеш, любима? Ще ни натриеш носовете ли? Никой вече не се интересува от това. Никой не помни. Пиши за нещо друго. Нещо по-забавно. Знаеш как да се измъкнеш. Кажи на Джошуа, че темата за „Вел’д’Ив“ е неподходяща. Читателите няма да харесат статията. Ще се прозеят отегчено и ще обърнат на другата страница.

Станах от канапето. Бях вбесена.

— Мисля, че грешиш — изсъсках. — Хората не са достатъчно информирани. Дори Кристоф нямаше представа за случилото се, а той е французин.

Бертран изсумтя.

— О, стига! Кристоф е почти неграмотен! Единствените думи, които разчита, са „Гучи“ и „Прада“.

Излязох тихо от стаята, отидох в банята и напълних ваната с топла вода.

Защо не му каза да върви по дяволите, запитах се аз. Защо винаги преглъщаш нападките му? Защото си луда по него, нали? Нищо че е властен, груб и егоистичен. Той е умен, красив, с чувство за хумор. А какъв любовник е само! Помисли си за страстните нощи, за целувките и ласките, красивото му тяло и закачливата усмивка. Бертран. Толкова чаровен, неустоим и предизвикателен. Ето защо преглъщаш всичко. Но докога?

В съзнанието ми изплува един скорошен разговор с Изабел.

— Джулия, да не би да мълчиш на Бертран от страх, че ще го загубиш?

Седяхме в едно малко кафене до зала „Плейел“, докато дъщерите ни бяха на урок по балет. Изабел запали поредната цигара и ме погледна в очите.

— Не — отвърнах. — Обичам го. Наистина. Обичам го заради това, което е.

Тя подсвирна иронично.

— Значи е невероятен късметлия. Но, по дяволите, когато прекали, трябва да му го кажеш. Недей да мълчиш.

Лежах във ваната и си мислех за първата ми среща с Бертран в една старомодна дискотека в ски курорта Куршевел. Той бе отишъл там с група шумни, подпийнали приятели, а аз — с тогавашното си гадже Хенри. Бяхме се запознали няколко месеца по-рано в телевизията, където работех. Имахме доста неангажираща връзка и не изпитвахме дълбоки чувства един към друг. Бяхме просто двама американци, които се забавляват заедно във Франция.

Бертран ме покани да танцуваме. Очевидно не се притесняваше от факта, че седя с друг мъж. Подразних се и му отказах. Но той беше много настоятелен.

— Само един танц, госпожице. Само един. Обещавам, че няма да останете разочарована.

Обърнах се към Хенри, който сви рамене.

— Давай — каза той и ми намигна.