Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 27

Не знаех какво да кажа. Момчетата мълчаха.

— След войната често ходела в хотел „Лютесия“ на булевард „Распай“ — добави Гийом. — Хората отивали там, за да разберат дали близките им са се върнали от лагерите. Имало списъци с имена. Баба ми чакала пред хотела всеки ден. След известно време обаче се отказала. Постепенно научила повече за лагерите. В крайна сметка осъзнала, че роднините й са мъртви. Никога нямало да ги види отново. Отначало хората не подозирали какво се случва там. Но след като оцелелите започнали да се връщат и да разказват своите истории, истината излязла наяве.

Отново мълчание.

— Знаете ли кое е най-шокиращото относно „Вел’д’Ив“? — попита Гийом. — Кодовото му название.

Бях чела за него по време на проучванията си.

— Операция „Пролетен вятър“-промърморих.

— Страхотно име, нали? Особено за нещо толкова ужасно — заяви той. — Гестапо наредило на френската полиция да им „достави“ определен брой евреи на възраст между шестнайсет и петдесет години. Полицаите искали да депортират възможно най-много евреи и решили да променят заповедите. Така арестували и малките деца. Всички били родени във Франция.

— Гестапо не е ли дало заповед за задържане на децата? — попитах.

— Не — отвърна той. — Не и в началото. Депортирането на деца е щяло да разкрие истината. Хората биха научили, че евреите не са изпратени в лагерите, за да работят, а за да намерят смъртта си.

— Защо тогава са ги арестували? — поинтересувах се.

Гийом отпи от лимончелото.

— Полицаите вероятно са смятали, че децата на евреи, макар и родени във Франция, също са евреи. В крайна сметка Франция е изпратила близо осемдесет хиляди в лагерите на смъртта. Само няколко хиляди са успели да се завърнат. Нито едно от децата не е оцеляло.

Докато се прибирах към къщи, не можех да изтрия от съзнанието си тъжните очи на Гийом. Той бе предложил да ми покаже снимки на баба си и семейството й, а аз му дадох телефонния си номер. Обеща да ми се обади скоро.

Когато се прибрах, Бертран гледаше телевизия. Беше се излегнал на канапето, сложил ръка под главата си.

— Е? — каза той, без да откъсва очи от екрана. — Как беше с момчетата? Отново ли демонстрираха изтънчения си вкус?

Събух сандалите си и седнах до него. Втренчих се във финия му елегантен профил.

— Вечерята беше страхотна. Запознах се с един интересен човек. Гийом.

— Аха — усмихна се Бертран. — И той ли е гей?

— Мисля, че не е. Но и бездруго не забелязвам подобни неща.

— И защо ти се стори толкова интересен?

— Разказа ни за своята баба, която се е спасила от прибирането на евреите във „Вел’д’Ив“ през четирийсет и втора година.

— Хммм — промърмори той и смени канала с дистанционното.

— Бертран — продължих аз, — в училище преподавали ли са ви за „Вел’д’Ив“?

— Нямам спомен, шери.

— Ще пиша статия по тази тема. Скоро се навършват шейсет години от събитията.

Бертран вдигна единия ми крак и започна да го масажира с уверени топли пръсти.