Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 26

— Трябва да бъдеш смела — прошепна жената.

Но сестрата, подобно на баща й, не успя да скрие сълзите в очите си.

— Искам да се махна оттук — каза момичето.

Копнееше да се върне обратно в съня, към спокойствието и сигурността, които бе усетила.

Сестрата кимна и се усмихна вяло.

— Знам. Но не мога да ти помогна. Съжалявам.

Тя се изправи и отиде при следващото семейство. Момичето я хвана за ръкава.

— Кога ще ни пуснат? — попита.

Сестрата поклати глава и нежно я погали по бузата. После продължи към другите хора.

Момичето си помисли, че ще полудее. Идеше й да крещи и да буйства. Трябваше да се махне от това отвратително място. Искаше да се върне към стария си живот, преди да им раздадат звездите и мъжете да почукат на вратата.

Защо се държаха с тях по този начин? Какво бе направило семейството й, за да заслужи подобно отношение? Нима беше толкова ужасно да си евреин? Защо мразеха евреите?

Спомни си първия ден, в който бе отишла на училище със звездата. Когато влезе в класната стая, всички приковаха очи в нея. На гърдите й се открояваше жълта звезда, голяма колкото дланта на баща й. Тя забеляза, че и други момичета в класа носят същата звезда. Армел беше сред тях. Това я успокои.

В междучасието децата със звездите се събраха на едно място. Другите ученици — техни добри приятели — ги сочеха с пръст. Мадмоазел Диксо обясни, че звездите не променят нищо. Всички деца били еднакви, независимо дали имали този знак или не.

Но думите на мадмоазел Диксо не помогнаха. След този ден повечето момичета престанаха да говорят с носещите звезди. Някои дори ги гледаха с отвращение. Тя не можеше да понася подобно отношение. А после, пред училището, онова момче Даниел бе прошепнало на нея и Армел с изкривена от омраза уста: „Родителите ви са мръсни евреи. И вие двете сте мръсни еврейки.“ Защо мръсни? Защо смятаха евреите за мръсни? Беше се почувствала засрамена и нещастна. Искаше й се да заплаче. Армел не продума, само прехапа устни до кръв. Момичето за пръв път я виждаше толкова уплашена.

Тя настояваше да свали звездата. Отказваше да ходи така на училище. Но майка й я увери, че трябва да се гордее с нея. Братчето й започна да хленчи, тъй като нямаше звезда. Щеше да получи такава чак когато навършеше шест години. Трябваше да изчака още малко. То плака цял следобед.

Момичето си помисли за него, представи си го в дълбокия тъмен шкаф. Искаше да прегърне топлото му телце, да целуне русите му къдрици и мекичкото му вратле. Стисна силно ключа в джоба си.

— Не ме интересува какво казват всички — прошепна тя. — Ще намеря начин да се върна при него и да го спася. Ще намеря начин.

След вечеря Ерве ни сервира лимончело. Питието имаше красив яркожълт цвят. Гийом бавно отпи от чашата си. Не бе казал много по време на вечерята. Изглеждаше умислен. Не смеех да подхвана отново темата за „Вел’д’Ив“. Гийом обаче го направи вместо мен.

— Баба ми вече е възрастна — заяви той. — Сега не обича да говори за случилото се. Но навремето ми е разказвала, описвала ми е този ден. Най-трудно й било да свикне с живота без другите. Трябвало да продължи напред съвсем сама. Без семейството си.