Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 25

На разсъмване бащата бръкна в джоба на момичето и намери ключа от тайния шкаф. Взе го със себе си и се приближи до един полицай. Показа му ключа и описа ситуацията. Стараеше се да изглежда спокоен, но едва запазваше самообладание. Обясни, че трябва да излезе, за да доведе четиригодишния си син. Щеше да се върне веднага след това. Искаше само да вземе момчето. Нямаше да се бави. Полицаят се засмя иронично.

— Нима мислиш, че ще ти повярвам, човече?

Бащата предложи на мъжа да го последва. Щяха да вземат детето и да се върнат незабавно. Полицаят му заповяда да се маха. Той се върна на мястото си покрусен и заплака.

Момичето пое ключа от треперещата му ръка и го пъхна в джоба си. Чудеше се колко дълго може да издържи в шкафа братчето й. Сигурно още я чакаше да се върне. Разчиташе на нея. Вярваше й с цялото си сърце. Тя потреперваше при мисълта, че я чака в тъмното. Сигурно беше гладен и жаден. Навярно водата бе свършила. Батерията на фенера също. Но навсякъде е по-хубаво оттук, успокояваше се тя. Всичко е по-поносимо от този ад, от ужасната воня, жегата и прашния въздух, от отчаяните и умиращи хора.

Момичето погледна към майка си, която седеше приведена напред. Не беше продумала с часове. После се обърна към баща си. Лицето му беше хлътнало, а очите празни. Тя се огледа наоколо. Видя Ева и нейните изтощени, омърлушени момчета, видя безброй семейства — непознати хора, които подобно на нея носеха жълта звезда на гърдите. Децата тичаха като обезумели. Бяха гладни и жадни. Те не можеха да проумеят какво се случва. Приемаха всичко като някаква странна игра, която продължаваше твърде дълго. Искаха да се приберат вкъщи, да легнат в леглото си и да гушнат любимото си плюшено мече.

Момичето се опита да поспи, като подпря брадичка на коленете си. Жегата се завръщаше с изгряващото слънце. Тя не знаеше как ще понесе още един ден на това място. Чувстваше се слаба и изморена. Гърлото й беше пресъхнало. Стомахът я присвиваше от глад.

След малко успя да заспи. Сънува, че се е върнала у дома, в малката си стая, която гледаше към улицата. Влезе в дневната. Слънцето се процеждаше през прозорците и хвърляше отблясъци върху камината, където бе сложена снимката на баба й от Полша. Тя се заслуша в учителя по цигулка, който свиреше от другата страна на двора. Върху моста в Авиньон се танцува, се танцува. Върху моста в Авиньон се танцува в кръг. Майка й приготвяше вечеря и припяваше: Господата хей тъй, а пън после хей тъй. Братчето й си играеше с малкото червено влакче в дългия коридор, като го плъзгаше шумно по тъмния паркет. Дамите хей тъй, а пък после хей тъй. Момичето усещаше мириса на дома, уютния аромат на восък, подправки и примамливи ястия, приготвени в кухнята. Чуваше как баща й чете на глас на майка й. Намираха се на сигурно място. Бяха щастливи.

Изведнъж почувства нечия студена ръка върху челото си. Вдигна очи и видя една млада жена. Носеше синьо було с извезан отпред кръст.

Тя се усмихна и й подаде чаша прясна вода. Момичето я изпи на един дъх. После получи тъничка бисквита и малко риба в консерва.