Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 23

Мъжът, който влезе в стаята, беше висок и тъмнокос, в края на трийсетте. Държеше опакована ароматна свещ и букет от рози.

— Това е Джулия Джармънд — каза Кристоф. — Журналистка и наша близка приятелка от далечното минало, когато още бяхме млади.

— Което е било едва вчера… — отбеляза Гийом с присъщата на французите галантност.

Стараех се да задържа ведрата усмивка на лицето си, тъй като от време на време усещах изпитателния поглед на Ерве. Чувствах се странно. Обикновено му се изповядвах и при други обстоятелства щях да споделя тревогите си от последната седмица. И съмненията ми относно Бертран. Досега винаги бях преглъщала провокативните, понякога дори арогантни шеги на съпруга ми. Те никога не ме засягаха, не им обръщах внимание. До този момент. Преди се възхищавах на остроумието и сарказма му. Тези негови качества ме караха да го обичам още повече.

Хората се забавляваха на шегите му. Дори леко се страхуваха от него. Зад заразителния смях, проблясващите синьо-сиви очи и чаровните трапчинки се криеше един строг, взискателен мъж, който бе свикнал да получава всичко. Не протестирах по никакъв начин, защото всеки път знаеше как да ме умилостиви. Винаги когато осъзнаеше, че ме е обидил, следваха подаръци, цветя и страстен секс. Леглото може би беше единственото място, на което двамата общувахме истински. Там никой не властваше над другия. Веднъж след една изключително остра тирада на Бертран Чарла каза: „Този перко бил ли е някога мил към теб?“ Бузите ми пламнаха, а тя добави: „Господи! Разбирам. Явно е мил само в леглото. Действията говорят повече от думите.“ Тя въздъхна и ме потупа по ръката. Защо не се бях доверила на Ерве тази вечер? Нещо ме спираше. Нещо запечатваше устните ми.

След като се разположихме около осмоъгълната мраморна маса, Гийом ме попита къде работя. Когато му казах името на списанието, лицето му остана безизразно. Не се изненадах. Французите не бяха чували за „Сцени от Сена“. Изданието се четеше най-вече от американци, които живееха в Париж. Подобна реакция обаче не ме смущаваше. Никога не съм се стремяла към слава. Бях доволна, че имам добре платена работа, която ми осигурява достатъчно свободно време. Нищо че Джошуа понякога се държеше деспотично.

— За какво пишете в момента, Джулия? — попита учтиво Гийом.

— За „Вел’д’Ив“ — отвърнах аз. — Скоро се навършват шейсет години от събитията.

— Арестите на евреи през войната? — попита Кристоф с пълна уста.

Когато понечих да отговоря, забелязах, че вилицата на Гийом е застинала във въздуха.

— Да, масовото задържане на евреи във „Велодром д’Ивер“ — обясних.

— Това не се ли е случило някъде извън Париж? — поинтересува се Кристоф и продължи да дъвче.

Гийом бе оставил вилицата в чинията. Погледите ни се срещнаха. Той имаше тъмни очи и чувствени устни.

— Доколкото си спомням, това е дело на нацистите — намеси се Ерве и наля още шардоне в чашите. Никой от двамата не забеляза навъсеното лице на Гийом. — Арестували са много евреи по време на окупацията.