Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 21

Единственият начин, по който можеше да прогони кошмара наоколо, беше да зарови глава между коленете си и да запуши уши. Тя се люлееше напред-назад, като притискаше лице към краката си. Мисли си за хубави неща. Само за онези, които те правят щастлива. За специалните моменти, изпълнени с магия. Спомни си как майка й я водеше на фризьор. Всички се възхищаваха на гъстата й медноруса коса. „Някой ден ще се гордееш с нея, съкровище мое!“

В съзнанието й изникна образът на баща й, който обработваше кожа в склада. Ръцете му бяха сръчни и силни. Тя се възхищаваше на уменията му. После се сети за десетия си рожден ден. Тогава беше получила нов часовник в красива синя кутийка. Баща й бе направил кожената му каишка. Нейният силен, опияняващ мирис и тихото тиктакане на часовника я бяха очаровали. Тя се гордееше с подаръка си. Но маман й каза да не го носи в училище. Можела да го счупи или да го загуби. Показа го само на най-добрата си приятелка Армел. Колко й завидя тя за него!

Къде ли беше приятелката й сега? Армел живееше в края на улицата. Двете посещаваха едно и също училище. Но Армел внезапно напусна града в началото на ваканцията. Замина с родителите си някъде на юг. Писа й само веднъж. Оттогава нищо. Беше дребничка, червенокоса и изключително умна. Знаеше наизуст таблицата за умножение и се справяше с най-трудната част от граматиката.

Армел никога не се страхуваше. Смелостта й беше възхитителна. Когато сирените започнеха да вият по средата на часа като разярени вълци, учениците скачаха от местата си, но Армел оставаше спокойна. Тя хващаше момичето за ръката и я повеждаше към старото подземие, безразлична към тревожния шепот на децата и плахите заповеди на мадмоазел Диксо. Учениците се скупчваха плътно един до друг в тъмната влажна стая, а пламъкът от сеещите огряваше бледите им лица. Имаха чувството, че стоят там с часове. Вслушваха се в бученето на самолетите отгоре, докато мадмоазел Диксо им четеше откъси от произведения на Жан дьо Лафонтен или Молиер, опитвайки се да успокои треперещите си пръсти. „Виж й ръцете“, кикотеше се Армел. „Уплашена е. Едва чете.“ Момичето се обръщаше учудено към нея и прошепваше: „Теб не те ли е страх? Поне малко?“ Армел презрително поклащаше лъскавите си червени къдрици. „Не, изобщо не ме е страх.“ Понякога, когато ударната вълна разтърсваше мръсния под, гласът на мадмоазел Диксо секваше. Армел хващаше ръката на момичето и я стискаше силно.

Армел й липсваше. Искаше й се да беше до нея сега, да хване ръката й и да я увери, че няма защо да се страхува. Липсваха й нейните лунички, палавите зелени очи и самодоволната усмивка. Мисли си за хубави неща. Само за онези, които те правят щастлива.

Миналото лято — или по-миналото — папа ги бе завел за няколко дни край една река, чието име бе забравила. Водата й се бе сторила невероятно мека и сякаш галеше нежно кожата й. Тогава баща й се опита да я научи да плува. Тя цапаше непохватно с ръце, подобно на кученце, а останалите се смееха. Братчето й сияеше от радост. Момичето го гонеше по калния бряг в продължение на часове, а малкият залиташе и пищеше весело. В онези дни родителите й изглеждаха толкова спокойни, млади и влюбени. Майка й седеше до баща й, облегнала глава на рамото му. Тя си спомни хотелчето до реката, където им поднасяха простички вкусни ястия под лозницата. Съдържателката на хотелчето я попита дали иска да й помогне и момичето започна да сервира. Чувстваше се голяма и горда, докато не разля кафе върху крака на един човек. Съдържателката обаче не се разсърди.