Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 20

Ерве и Кристоф още живееха в апартамента, който деляхме в миналото. Междувременно спалнята ми бе превърната в дрешник. Кристоф беше истинска жертва на модата и се гордееше с това. Обичах да им ходя на гости. Винаги канеха интересни хора — известни манекенки и певици, скандални писатели, симпатични гейове, други американски или канадски журналисти, млади издатели. Ерве беше адвокат в международна компания, а Кристоф беше учител по йога.

Те бяха най-добрите ми приятели. Виждах се и с други хора — американките Холи, Сузана и Джан. Срещнах се с тях покрай списанието и Американския колеж, където често оставях обяви в търсене на детегледачка. Имах и няколко близки френски приятелки като Изабел. С нея се запознахме на уроците по балет на Зоуи в зала „Плейел“. Ерве и Кристоф обаче бяха хората, на които се обаждах след скандалите с Бертран. Те дойдоха в болницата, след като Зоуи падна с тротинетката и си счупи крака. Никога не забравяха рождения ми ден. Винаги знаеха кои филми или музика ще ми харесат. Вечерите у тях бяха истинска наслада, с множество свещи и изискана атмосфера.

Пристигнах с изстудена бутилка шампанско. Ерве ме посрещна на вратата с думите, че Кристоф още е под душа. Ерве беше малко над четирийсет, със стройна фигура и мустаци. Имаше невероятни обноски и пушеше като комин. Никой не можеше да го накара да спре. Ето защо бяхме престанали да го убеждаваме.

— Страхотно сако — заяви той и остави цигарата, за да отвори шампанското.

Ерве и Кристоф винаги забелязваха с какво съм облечена.

Почти не се случваше да пренебрегнат новия ми парфюм, грим или прическа. В тяхната компания никога не се чувствах като американката, която отчаяно се старае да улови парижкия шик. Можех да бъда себе си. Затова ги обичах толкова много.

— Синьо-зеленият цвят ти отива. Подхожда страхотно на очите ти. Откъде го купи?

— От „Ейч енд Ем“ на улица „Рен“.

— Изглеждаш невероятно. Как вървят нещата с апартамента? — попита той, след което ми подаде чаша шампанско и препечена филийка с розов хайвер.

— Чака ни адски много работа — въздъхнах аз. — Ще ни отнеме месеци.

— Архитектът в семейството сигурно няма търпение да се заеме със задачата.

Намръщих се.

— Направо е неуморим.

— Аха — заяви Ерве. — Очевидно това ти лази по нервите.

— Точно така — потвърдих аз и отпих от шампанското.

Ерве ме погледна през малките си очила без рамки.

Имаше светлозелени очи и ужасно дълги мигли.

— Кажи, Жужу — продължи той. — Всичко наред ли е?

— Да, разбира се — усмихнах се аз.

Но истината беше друга. Материалите, които наскоро бях прочела за събитията през юли 1942 година, ме бяха разтърсили дълбоко. Те събуждаха у мен някаква дълбока, неописуема несигурност, която ме преследваше навсякъде и не ми даваше покой. Носех този товар със себе си вече цяла седмица, откакто започнах проучванията си за „Вел’д’Ив“.

— Не приличаш на себе си — добави загрижено Ерве. После седна до мен и сложи тънките си бледи пръсти на коляното ми. — Познавам това изражение, Джулия. Гледаш така, когато си тъжна. Кажи ми какво се е случило.