Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 18

Тя опита да затвори очите, носа и ушите си, за да пропъди миризмата, прашния въздух, жегата, уплашените викове на хората и плача на децата. Не можа.

Не й оставаше друго, освен да наблюдава случващото се. Тихо и безпомощно. Високо над нея, близо до стъкления купол, седяха хора на малки групи. Момичето забеляза внезапно раздвижване сред тях. В следващия миг се разнесе пронизителен писък, а във въздуха се развяха дрехи. После нещо се стовари с глух удар върху твърдата настилка на стадиона. Тълпата ахна.

— Папа, какво стана? — попита тя.

Бащата се опита да обърне настрани главата й.

— Нищо, миличка. Нищо. Някакви дрехи паднаха отгоре.

Но тя бе видяла всичко. Разбра какво е станало. Една млада жена на годините на майка й беше скочила с малкото си дете от най-високия парапет.

От своето място момичето зърна изкривеното тяло на жената и кървавия череп на детето, разцепен като зрял домат.

Тя сведе глава и заплака.

Прекарах детството си на Хислъп Роуд 49 в градчето Бруклайн, щата Масачузетс. Никога не съм си представяла, че някой ден ще се преместя във Франция и ще се омъжа за французин. Мислех си, че ще остана в Щатите завинаги. Когато бях на единайсет, се влюбих в Евън Фрост, съседското момче. Той имаше луничаво лице и носеше шини. Кучето му Инки обичаше да гази красивите цветни лехи на татко.

Баща ми, Шон Джармънд, преподаваше в Масачузетския технологичен институт. Беше типичният „луд професор“, с рошава коса и огромни очила. Студентите го обожаваха. Майка ми, Хедър Картър Джармънд, беше бивша шампионка по тенис от Маями със стройна фигура и приятен загар. Тя като че ли никога нямаше да остарее. Харесваше йогата и здравословното хранене.

Всяка неделя татко и съседът мистър Фрост се караха ожесточено през плета за поредните набези на Инки в градината ни. През това време мама правеше медени кексчета в кухнята и въздишаше отегчено. Тя мразеше този конфликт. Безразлична към суматохата, по-малката ми сестра Чарла гледаше „Островът на Гилиган“ или „Скоростна отсечка“ в дневната, поглъщайки огромни количества червени лакрицови бонбони. На горния етаж двете с приятелката ми Кейти Лейси надничахме между завесите на стаята ми и наблюдавахме как страхотният Евън Фрост си играе с виновника за пораженията в нашия двор — черния лабрадор.

Имах щастливо, безгрижно детство. Без скандали и сцени. Училището ми беше на края на улицата ни. Празнувах Деня на благодарността и Коледа в приятна семейна обстановка. Прекарвах мързеливите летни месеци в Нъхант, на Масачузетския залив. Дните ми бяха изпълнени със спокойствие и сигурност. Уплаших се до смърт единствено когато в пети клас мис Сиболд ни прочете „Издайническото сърце“ от Едгар Алън По. Благодарение на нея дълго сънувах кошмари.

В тийнейджърските си години за пръв път усетих някакво влечение към Франция. Предателският ми интерес към тази страна ставаше все по-силен с времето. Защо точно Франция? Защо Париж? Френският език винаги ми се бе струвал привлекателен. Звучеше по-меко и чувствено от немския, испанския и италианския. Имитирах доста сполучливо френския акцент на скункса от „Весели мелодии“ Пепе льо Пю. Дълбоко в себе си обаче съзнавах, че нарастващата ми любов към Париж няма нищо общо с американските клишета за романтика, изтънченост и сексапил. Тя отиваше по-далеч.