Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 16

След като срещата приключи, се усамотих в малката стаичка, която ми служеше за кабинет. Отвън се чуваше оживеното движение по улица „Марбьоф“. Беше една тясна кутийка, но бях свикнала с нея. А и вкъщи нямах място, където да пиша. Бертран ми обеща, че ще имам голяма стая в новия апартамент за мой личен кабинет. Най-после. Направо не беше за вярване. Щеше да ми отнеме известно време, за да свикна с подобен лукс.

Включих компютъра и влязох в интернет. Отворих страницата на Гугъл и написах „велодром д’ивер“ и „вел д’ив“. Резултатите се оказаха многобройни, повечето на френски. Някои бяха доста подробни.

Четох цял следобед. Съхранявах намерената информация и търсех книги за окупацията и масовия арест. Направи ми впечатление, че голяма част от изданията по темата са изчерпани. Зачудих се защо. Нима хората не искаха да четат за „Вел’д’Ив“? Може би вече не се интересуваха какво е станало там? Обадих се в няколко книжарници. Обясниха ми, че ще е трудно да открият въпросните книги. Помолих ги да опитат.

Когато изключих компютъра, почувствах безкрайна умора. Очите ме боляха. Главата и сърцето ми бяха натежали от всички научени факти.

Над четири хиляди еврейски деца на възраст между две и дванайсет години са били затворени във „Вел’д’Ив“. Повечето са били родени във Франция.

Никое от тях не се бе завърнало от Аушвиц.

Денят се точеше безкрайно и мъчително. Сгушено в майка си, момичето наблюдаваше как хората наоколо малко по малко обезумяват. Нямаше нищо за ядене и пиене. Жегата беше задушаваща. Из въздуха се носеше сух, гъст прах, който пареше на очите и гърлото й.

Големите врати на стадиона бяха затворени. Покрай стените стояха навъсени полицаи, сложили заплашително ръце на своите оръжия. Момичето не знаеше къде да отиде и какво да прави. Оставаше й само да седи и да чака. Но какво чакаше? Какво щеше да се случи с нея, със семейството й, с всички останали?

Двамата с баща й се опитаха да намерят тоалетните в другия край на стадиона. Посрещна ги непоносимо зловоние. Тоалетните бяха твърде малко за толкова хора и скоро се запушиха. Момичето се принуди да клекне до стената, като се мъчеше да не повърне, затиснала с длан устата си. Хората се облекчаваха навсякъде. Унизени и отчаяни, те се свиваха като животни на мръсния под. Една достолепна възрастна дама се скри зад палтото на съпруга си. Друга жена гледаше ужасено, закрила устата и носа си, и клатеше глава.

Момичето последва баща си към мястото, където бяха оставили майка й. Трябваше да си проправят път сред тълпата. Трибуните бяха задръстени с вързопи, чанти, дюшеци и бебешки колички, а теренът бе почернял от народ. Колко ли са, чудеше се тя. По пътеките между седалките тичаха мръсни и раздърпани деца, плачещи за вода. Една бременна жена, прималяла от жега и жажда, запищя пронизително, че умира… умира. Някакъв старец внезапно се стовари на прашния под. Просна се по гръб с посиняло изкривено лице. Никой не помръдна.