Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 17

Тя седна до майка си и я хвана за ръката. Майка й беше като онемяла, от доста време не беше изрекла и една дума.

Бащата се приближи до един полицай и поиска вода за жена си и дъщеря си. Мъжът отговори троснато, че в момента няма вода. Бащата му каза, че това е чудовищно. Не можеха да се държат с тях като с кучета. Полицаят извърна глава.

Момичето отново видя Леон, детето от гаража. Обикаляше сред тълпата, като не откъсваше очи от големите врати. Направи й впечатление, че не носи жълтата звезда. Някой я бе откъснал от дрехите му. Тя се изправи и отиде при него. Лицето му беше мрачно. На лявата му буза имаше синина, както и на врата му. Момичето се запита дали и тя изглежда толкова уморена и измъчена.

— Ще се измъкна оттук — прошепна Леон. — Още сега. Мама и татко ми казаха така.

— Но как ще успееш? — зачуди се тя. — Полицаите ще те хванат.

Момчето се втренчи в нея. Леон също беше на десет, но изглеждаше много по-голям. Вече не приличаше на момченце.

— Ще намеря начин — заяви той. — Нашите ми казаха да бягам. Те ми махнаха звездата. Няма друг изход. Иначе това ще е краят. Краят за всички нас.

Момичето отново почувства как я обзема ужас. Краят? Нима Леон беше прав? Това ли беше краят?

Той я изгледа леко пренебрежително.

— Не ми вярваш, нали? Казвам ти, ела с мен. Махни си звездата и ме последвай. Ще се скрием. Аз ще се погрижа за теб, знам какво да правя.

Тя си спомни за своето братче, което се криеше в шкафа. Докосна гладкия ключ в джоба си. Имаше възможността да избяга с това умно и решително момче. Така щеше да спаси и себе си, и брат си.

Почувства се обаче твърде малка и уязвима, за да действа сама. Беше страшно уплашена. Ами родителите й? Майка й, баща й? Какво щеше да се случи с тях? И дали Леон казваше истината? Можеше ли да му вярва?

Момчето усети колебанието й и я докосна по рамото.

— Ела с мен — подкани я.

— Не съм сигурна — измънка тя.

Леон се отдръпна.

— Е, аз вече съм решил. Тръгвам. Сбогом.

Наблюдаваше го как се промъква към изхода. Полицаите продължаваха да вкарват още хора — възрастни мъже на носилки и в инвалидни колички, безкрайна върволица от хленчещи деца и ридаещи жени. Леон се мотаеше сред навалицата и чакаше подходящия момент.

Изведнъж един полицай го хвана за яката и го избута навътре. Той обаче не се отказа. Съвзе се бързо и отново тръгна към вратите, подобно на усърден плувец, който се бори упорито с течението. Момичето го следеше с възхищение.

Няколко майки щурмуваха изхода и закрещяха, че искат вода за децата си. Полицаите, изглежда, се смутиха и не знаеха как да реагират. Леон се възползва от суматохата, за да се промъкне незабелязано покрай тях.

Беше бърз като светкавица. В следващия миг го нямаше.

Момичето се върна при родителите си. Нощта се спускаше бавно и отчаянието й нарастваше. Хилядите хора, затворени в стадиона, също започваха да губят надежда. Усещането за обреченост постепенно добиваше чудовищни размери и не можеше да бъде овладяно. Безкрайното чувство на безсилие караше момичето да тръпне от ужас.