Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 140

— Как се казваш? — попита я Уилям.

— Луси — изфъфли тя.

— Това е името на жирафа… — намесих се, но Уилям стисна играчката и силният звук заглуши гласа ми. Детето изпищя от радост.

Намерихме свободна маса и седнахме. Дъщеря ми остана в количката. Уилям отвори менюто.

— Опитвала ли си чийзкейка? — попита той и вдигна едната си вежда.

— Да — отвърнах. — Страхотен е.

Той се ухили.

— Изглеждаш невероятно, Джулия. Ню Йорк определено ти влияе добре.

Изчервих се като ученичка. Представих си как Зоуи би извъртяла очи.

Мобилният му телефон иззвъня и Уилям прие обаждането. По реакциите му личеше, че го търси жена. Коя ли беше тя? Неговата съпруга? Една от дъщерите му? Разговорът продължи дълго. Уилям сякаш се смути. Наведох се над детето и се заиграх с жирафа.

— Съжалявам — заяви накрая той и остави телефона. — Беше приятелката ми.

— Аха.

Сигурно прозвучах объркана, тъй като Уилям се засмя.

— Междувременно се разведох, Джулия.

Той прикова очи в мен. Изражението му стана сериозно.

— Животът ми се промени след нашата среща.

Най-после. Уилям споменаваше онова, което исках да чуя. Последствията. Ефекта от случилото се.

Не знаех какво да кажа. Опасявах се, че ще замълчи. Продължих да се занимавам с дъщеря си. Подадох й шишенцето с вода, като внимавах да не се залее, и я избърсах с носна кърпичка.

Сервитьорката дойде, за да вземе поръчката ни. Два чийзкейка, две кафета и палачинка за детето.

— Всичко се разруши — добави Уилям. — Беше ужасно. Прекарах кошмарна година.

Помълчахме няколко минути. Огледахме масите наоколо. Кафенето беше светло и оживено, а от скритите тонколони се носеше тиха класическа музика. Дъщеря ми си приказваше нещо и се усмихваше, размахвайки гумения жираф. Сервитьорката се появи с поръчката.

— Сега добре ли си? — попитах внимателно.

— Да — отвърна припряно той. — Отне ми известно време да свикна с новата част от мен. Да проумея миналото на майка ми и да преодолея болката. Още ми е трудно да осъзная случилото се, но полагам доста усилия. Вече предприех някои важни стъпки.

— Като например? — попитах и подадох парченце палачинка на детето.

— Не можех да се справя сам. Чувствах се изолиран и отчаян. Съпругата ми не проумяваше какво преживявам. А аз не бях в състояние да й го обясня. Не общувахме нормално. Миналата година, точно преди шейсетгодишнината, заведох дъщерите си в Аушвиц. Исках да научат за съдбата на своите прабаба и прадядо. Не беше лесно, но нямаше друг начин. Трябваше да посетим концлагера. Пътуването беше емоционално и тъжно, но най-после намерих покой. Мисля, че дъщерите ми разбраха всичко.

Лицето му беше мрачно и замислено. Не казах нищо. Оставих думите на него. Избърсах лицето на малката и отново й подадох шишенцето.

— През януари направих и друго. Върнах се в Париж. В „Маре“ са построили нов паметник на жертвите на Холокоста. Сигурно знаеш за него.

Кимнах. Смятах да се отбия там при следващото си гостуване в Париж.

— Ширак го откри в края на януари. До входа се издига стена. Огромна каменна стена, на която са изписани седемдесет и шест хиляди имена. Изброени са всички евреи, депортирани от Франция по време на войната.