Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 138

— Говори ли с него? — попита Зоуи.

— Не.

— Ще го направиш ли?

— Нямам представа, Зоуи.

Заплаках тихо.

— О, стига, мамо — въздъхна тя.

Избърсах ядосано сълзите си. Чувствах се глупаво.

— Мамо, Уилям знае, че си в Ню Йорк. Сигурна съм. Той също те е потърсил в интернет. Научил е с какво се занимаваш и къде живееш.

Тази мисъл не ми бе хрумнала до момента. Уилям да потърси мен. Моя адрес. Нима Зоуи беше права? Той наистина ли знаеше, че живея в Горен Уест Сайд? Дали се сещаше за мен? И ако да, какво изпитваше?

— Забрави за случилото се, мамо. Остави го в миналото. Обаждай се на Нийл и излизайте по-често. Продължи напред.

Обърнах се към нея. Гласът ми отекна силно и рязко.

— Не мога, Зоуи. Искам да разбера дали съм му помогнала. Налага се. Нима желанието ми е толкова абсурдно?

Сестрата на Зоуи заплака в съседната стая. Бях нарушила съня й. Зоуи отиде да я вземе. След миг се появи със закръгленото хълцащо дете на ръце.

Зоуи ме погали нежно по главата над къдриците на бебето.

— Едва ли ще го разбереш, мамо. Уилям никога няма да ти каже. Ти промени живота му. Обърка го напълно. Вероятно той не иска да те вижда повече.

Поех малката и я притиснах силно до себе си. Насладих се на топлината на пухкавото й тяло. Зоуи беше права. Трябваше да обърна нова страница. Да продължа напред.

Не знаех само как ще го постигна.

Непрекъснато се занимавах с нещо. Нямах дори минута за себе си. Прекарвах време със Зоуи, сестра й, Нийл, родителите ми и децата на Чарла. Тя и съпругът й Бари често ме канеха на партита, а аз никога не отказвах. За две години се срещнах с повече хора, отколкото през целия си престой в Париж. Наслаждавах се на космополитния начин на живот.

Бях напуснала Париж, но когато отивах там по работа или за да се видя с приятелите си и Едуар, винаги се озовавах в квартала „Маре“. Мястото ме привличаше отново и отново, сякаш краката ми сами ме водеха по познатия път към улица „Сентонж“. Възприемах я с нови очи. Очи, които помнеха случилото се тук през 1942 г., макар и събитията далеч да предхождаха раждането ми.

Чудех се кой живее в апартамента на маме сега. Кой стоеше до прозореца над потъналия в зеленина двор? Кой прокарваше длани по гладката мраморна повърхност на камината? Дали новите обитатели знаеха, че в дома им е починало едно момченце — трагедия, променила завинаги живота на сестра му?

В сънищата си също посещавах „Маре“. Понякога кошмарите от миналото, на които не бях станала свидетел, се явяваха с такава яснота, че трябваше да запаля лампата, за да ги прогоня.

Именно в тези самотни безсънни нощи, докато лежах в спалнята, изтощена от социалните контакти и големите количества вино, усещах старата болка с пълна сила.

Неговите очи. Изражението му, когато прочетох на глас писмото на Сара. Образите изплуваха в съзнанието ми и пропъждаха съня, прониквайки дълбоко в мен.

Гласът на Зоуи ме върна отново към Сентръл Парк, красивия пролетен ден и Нийл, който седеше до мен.

— Мамо, това чудовище иска сладолед.

— Не може — отвърнах. — Никакъв сладолед днес.