Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 141

Наблюдавах как Уилям прокарва пръсти по ръба на чашата. Беше ми трудно да го погледна в очите.

— Отидох, за да потърся имената им. Намерих ги. Владислав и Ривка Старжински. Моите баба и дядо. Почувствах същото успокоение като след Аушвиц. И същата болка. Бях благодарен, че не са ги забравили. Французите си спомняха за тях и им отдаваха заслужената почит. Пред стената стояха много хора. Стари и млади. Те плачеха, Джулия. Докосваха стената и плачеха.

Уилям замлъкна и си пое дълбоко въздух. Не свалях очи от чашата и пръстите му. Играчката на детето издаде остър звук, но ние едва го чухме.

— Ширак държа реч. Естествено, не разбрах нищо. По-късно прочетох превода в интернет. Останах впечатлен. Той призна отговорността на Франция за „Вел’д’Ив“ и последвалите събития. Произнесе думите, които майка ми беше написала, преди да умре. Зкор. Ал тишках. Помни. Никога не забравяй.

Уилям се наведе и извади голям бежов плик от раницата под масата. Подаде ми го и заяви:

— Това са нейни снимки. Исках да ти ги покажа. Изведнъж осъзнах, че не съм познавал майка си, Джулия. Дори не съм предполагал какво се крие зад лицето и усмивката й.

Избърсах кленовия сироп от пръстите си и ги разгледах. Сара в деня на сватбата й. Висока и слаба, с потайни очи. Сара, гушнала Уилям като бебе. Сара, хванала за ръка малкия си син. Сара в средата на трийсетте, облечена със зелена бална рокля. Сара преди смъртта й. Голям цветен портрет. Косата й бе побеляла преждевременно, но й отиваше. Точно като на Уилям.

— Помня я като стройна и мълчалива жена — заяви той, докато разучавах снимките с нарастващо вълнение. — Не се смееше често, но беше чувствителен човек и добра майка. След катастрофата никой не предположи, че се е самоубила. Дори татко. Явно е намерил тетрадката много по-късно. Всички смятахме, че е инцидент. Ние не познавахме майка ми, Джулия. Най-трудно ми е да свикна с тази мисъл. Не мога да проумея защо се е самоубила в онзи студен зимен ден. Как е стигнала до подобно решение? Защо не бяхме научили нищо за миналото й? Защо е предпочела да не казва на баща ми? Защо е запазила цялата болка в себе си?

— Снимките са красиви — заявих накрая. — Благодаря, че ги донесе.

След кратка пауза добавих:

— Трябва да те попитам нещо.

Сложих снимките встрани и най-накрая събрах смелостта да го погледна.

— Кажи.

— Имаш ли лоши чувства към мен? — Усмихнах се вяло. — Не ме напуска усещането, че съм унищожила живота ти.

Уилям се засмя.

— Не, Джулия. Просто трябваше да помисля. Да разбера. Да сглобя всички части на пъзела. Отне ми доста време. Затова не ти се обадих.

Изпитах облекчение.

— Но непрекъснато се информирах къде си — добави той с усмивка. — Положих много усилия да те проследя.

Мамо, Уилям знае, че си в Ню Йорк. Сигурна съм. Той също те е потърсил в интернет. Научил е с какво се занимаваш и къде живееш.

— Кога точно се премести в Ню Йорк? — попита Уилям.

— Малко след раждането на детето. През пролетта на две хиляди и трета година.