Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 142

— Защо напусна Париж? Надявам се, че въпросът не е неудобен…

Намръщих се.

— Бракът ми се разпадаше. Току-що бях родила. Не можех да се нанеса в апартамента на улица „Сентонж“ след всичко, което се беше случило там. Исках да замина за Щатите.

— И как го направи?

— В началото останах при сестра ми, в Горен Ист Сайд. После тя ми намери жилище, освободено от неин приятел. Моят бивш шеф ми уреди чудесна работа. А ти?

— Същата история. Животът в Лука ми се струваше непоносим. Със съпругата ми… — Гласът му се сподави. Той размаха пръсти, сякаш се сбогуваше с някого. — Израснах в Ню Йорк, преди да се преместим в Роксбъри. Отдавна ми минаваше през ум идеята да се върна тук. Накрая се осмелих. Първо ме приюти един стар приятел в Бруклин, а след това се преместих в Уест Вилидж. Продължавам да работя като кулинарен критик.

Телефонът му иззвъня. Отново беше приятелката му. Обърнах се, за да му осигуря усамотението, от което се нуждаеше.

— Малко е властна — заяви той, след като свърши. — Май ще го изключа.

Уилям натисна един бутон на телефона.

— Откога сте заедно?

— От няколко месеца. — Той ме погледна. — А ти? Излизаш ли с някого?

— Да. — Спомних си за любезната усмивка на Нийл. За внимателните му жестове и рутинния секс. Едва не добавих, че връзката ни не е сериозна. Исках да призная пред Уилям, че просто не мога да бъда сама, тъй като всяка нощ през последните две години мисля за него и майка му. Вместо това обаче казах: — Той е приятен човек. Разведен е. По професия е адвокат.

Уилям поръча още кафе. Докато пълнеше чашата ми, забелязах за пореден път красивите му ръце. Имаше фини дълги пръсти.

— Шест месеца след срещата ни се върнах на улица „Сентонж“ — каза той. — Трябваше да те видя и да поговоря с теб. Не знаех къде да те открия. Нямах телефонния ти номер и не помнех фамилията на съпруга ти. Мислех, че още живееш там. Не предполагах, че си се преместила.

Уилям спря и прокара пръсти през сребристата си коса.

— Прочетох всичко за „Вел’д’Ив“. Посетих Бон-ла-Роланд и улицата, където се е издигал стадионът. Отидох при Гаспар и Никола Дюфор. Те ме заведоха до гроба на вуйчо ми в Орлеан. Много любезни хора. Но цялото изживяване беше трудно. Исках да бъдем заедно в този момент. Съжалявах, че не съм приел предложението да дойдеш с мен.

— Сигурно не съм била достатъчно настоятелна — казах.

— Трябваше да те послушам. Не можех да се справя сам. Когато се върнах на улица „Сентонж“ и заварих там непознати хора, почувствах, че си ме предала.

Уилям сведе очи. Аз оставих ядосано чашата. Как смееше да говори така след всичко, което бях направила за него?

Той усети смущението ми и бързо ме докосна по ръката.

— Извинявай — промърмори.

— Никога не съм те предавала, Уилям. — Гласът ми звучеше сковано.

— Знам, Джулия. Съжалявам. — Неговият глас беше силен и дълбок.

Отпуснах се и се усмихнах. Двамата отпихме безмълвно от кафето. От време на време коленете ни се докосваха под масата. Чувствах се спокойна в негово присъствие. Сякаш се познавахме от години. По нищо не си личеше, че се срещаме за трети път в живота си.